“АДАЖИО „Светлината си свети навън от сутрин до вечер, без да съзнава, че е светлина. Високите дървета вдишват тишина, без да е нужно да дирят дълбоката същност на дървесината. Пустите степи се излягат по гръб и протягат снага до безкрай, без да се питат за патоса на своята пустота. Подвижни пясъци просто се движат, не мислят за нищо, докога, накъде. Цялото това удивително съществувание е удивително, без то самото да е удивено. Червената луна прилича на разцепено око, прогаря мрака на небето, без да се чувства изненадана от свойта самота. И котка дреме на оградата. Спи, диша. Толкоз. Вятърът не спира нощ след нощ, духа над гори и планини. Вихри се безспир. И духа. Не се замисля и не се оплаква. Само ти, о, тленна плът, пишеш цяла нощ и триеш, търсиш смисъл и причина да поправиш.”