“В Германия мъглата съвсем друга. Уж е Европа, уж не знам какво, обаче мъглата е по-черна от катран. Нали знам, там, дето правихме шосето, кога падна мъгла, нищо се не види, а не може и да се диша. Ние сме си изпонавързали носовете с кърпи, ама файда нема. Мъглата лютива и кисела, черна, студена, всички заприличваме на коминочистачи. Ако речеш да плюеш, това, дето го плюеш, пак черно. Къде е оная мъгла, къде е нашата! Нашата мъгла чиста, в нея всичко е светло, че и на душата ти даже става светло, и лека-полека ставаш съвсем невидим. Викам на Лазар: „Лазаре, така и така, в мъглата сме невидими, що не влезем в Керкезката гора да клъцнем некоя и друга върлина.“ Той вика: „Ей, невидими сме, ама като удариш с брадва, ще те чуят чак некъде си. В мъглата се много чува.“ „А бе чува се, не чува се, аз ще влеза. По-важното е, че сме невидими!”