“всяка обич с времето се ражда
и с времето мени се и отслабва.
Самият неин плам отлага пепел,
нагар, от който тя мъжди и гасне,
и няма вечност чувството, защото
от своето разпалване доброто,
подобно възпаление в гръдта,
само се задушава. Онова,
което някой „иска“ да направи,
той „трябва“ да го прави, без да бави,
защото това „искам“ има толкоз
обрати, смени, колкото езици,
ръце и случки има по света,
и току-виж, тез само „трябва“, „трябва“
останали на нашия болник
като въздишките, които уж
ни носят облекчение, но всъщност
ни изтощават само…”