“— Понякога не сте ли губила кураж?
Вече не странях от питащия, уточняващ поглед на другата.
— Да, когато още гледах надолу, губех кураж и равновесие. Едва когато престанеш да гледаш под себе си, когато си изтръгнеш погледа от земното притегляне, от дреболиите, полепнали долу по земната кора, а това изисква дяволско усилие на волята, чак тогава се освобождаваш от страха.
Тя ме слушаше с учуден интерес.
— Работата ме изравнява с мъжете дотам, че те не ме забелязват. Но въпреки това я обичам. Тя е всекичасна борба с несъвършенствата на човешкото тяло: с виене на свят, гадене, губене на равновесие, нерегулирани движения, дърпаща надолу тежест. Тя е още по-упорита борба със слабостите на психиката. Преодоляване на самия себе си. А то е най-трудно. Всяка стъпка горе е една малка победа над страха. От дете ненавиждам страха, презирам хората, в които го открия, а най-вече себе си. Страхът загрозява и най-красивото лице, ранява усмивката, убива човешкото в човека. Пазиш се от собствените си думи, отричаш се от собствения си гняв, бягаш от собствените си мисли. Страхът ти отнема вярата, силата, другарите. Страхът ти отрязва крилете и вече никога няма да ти поникнат нови криле, както избити зъби никога не поникват. А пък няма протези за криле. Радвам се, че моят занаят е непрестанен двубой със страха. Колкото по-високо се изкатеря, значи толкова по-ниско съм захвърлила страха.”