“Във внезапно прояснение разбра, че след четирийсет години ще е неин ред и животът накрая ще докаже своето безсмислие. Точно като Алис ще пръска през годините горчивата си жлъч върху всички, които се доближаваха, над Елен и бъдещото й семейство. Ще предава нататък безнадеждната задача да се опита да възстанови един пропаднал живот. Погледнато от друга гледна точка, перспективите се сменяха, задълженията й към дъщерята бяха различни от онези, видени до сега. И за кого всъщност се жертваше? От кого очакваше да бъде благодарен? Елен, която щеше да навлезе в живота с извратените си представи за това какво е любов? Ян-Ерик, чийто поведение тя правеше възможно, като не слага край? Какъв пример бе тя за дъщеря си? Веднага осъзна, че страхът й да скъса бе егоистична слабост, защото каква радост щеше да донесе на Елен, ако майка й бе мъртва? Една майка, която, щом стане късно, ще очаква благодарност за всичко, което е отстоявала, за да запази семейството.”