“Беше есен, и то есен в силата си. Всичко живо се надпреварваше да живее, защото по ливадите мъждукаше синият минзухар, а откъм Балкана прииждаше вятър, нощувал на сняг. Беше тихо. Светът изглеждаше необхватен и мек като душа на праведник. Светеше опитомено слънце и топлината му проникваше чак до костите като ласка на кротка жена. По околните хълмове зрееха дървета, на които отдавна не беше посягано, в ниското шушнеше бавна, забравена от господ река, пълзяха храсти и се множаха мравуняци, земята издишваше тръпчива ситост - светът бързаше да вземе своето от живота и животът бързаше да вземе своето от света. И всичко изглеждаше безкрайно и безначално, защото ни тук, ни къде да е наблизо имаше човек, по когото да се измерят нещата...”