“И какво научаваха студентите на Амалфитано? Научаваха се да рецитират на висок глас. Запаметяваха двете или трите стихотворения, които обичаха най-много, за да ги запомнят и да ги рецитират при подходящ повод: погребения, сватби, моменти на самота. Научаваха, че книгата е лабиринт и пустиня. Че няма нищо по-важно от безкрайното четене и пътуване, може би една и също нещо. Че когато книгите биват четени, писателите се освобождават от душите на камъните, където живеят след като умрат, и се преместват в душите на читателите като в мека затворническа клетка, клетка, която по-късно се издува и се пръсва. Че всички системи за писане са измама. Че истинската поезия живее между бездната и нещастието и че великата магистрала на безкористните действия, на елегантността на очите и съдбата на Маркабру, минава покрай дома й. Че най-големият урок на литературата е кураж, един рядко срещан кураж като каменен кладенец в средата на блатиста местност, като вихър и огледало. Че четенето не е по-удобно от писането. Че чрез четенето се учим да задаваме въпроси и да помним. Че паметта е любов.”