“Прав си, замислено каза Мариона. Обаче виж какво се получава: уловиш по някакъв начин мимолетното, заковеш го като препарирано върху платното и то вземе, та се превърне в своята противоположност - изкуството го превръща във вечност. Онази екзистенциална лудост на Мунк, с обезумялото от самота и ужас човече - такава и ще си остане във времето. То не спира да вика, толкова години вече... от хиляда осемстотин деветдесет и трета година до днес вика ли, вика. Изкуството увековечава временните неща. Макар че, временно нещо ли е пристъпът на ужас в едно човешко същество. Това са рецидиви, Хю, злокачествени рецидиви на човешката психика. Добре, че ги има и пристъпите на щастие - то е лековерно и нехайно към всичко, което би последвало, толкова нехайно, че ни вдъхва куража да продължаваме да живеем, въпреки и въпреки.”