“— Значи вече си се справил с комунизма?
— Охо, какво приказваш? — възкликна оскърбен чевенгурецът.
— Значи само шапките и яздитните коне не ви стигат, а всичко друго е в изобилие.
Чепурни не можа да скрие своята яростна любов към Чевенгур. Той си свали шапката и я хвърли в калта, после извади бележката на Дванов за получаване на коня и я унищожи на четири части.
— Не, другарю, Чевенгур не събира имущество, а го унищожава. Там живее общ, и то отличен човек и — вземи си бележка — без никакъв скрин в стаята, напълно обаятелно един за друг. А това за коня аз само така го казах: бях в града и в градския съвет получих предразсъдък, а в хана — чужди въшки, какво да прави човек, кажи де!
— Тогава покажи ми Чевенгур — каза Копьонкин. — Има ли там паметник на другарката Роза Люксембург? Май не сте се сетили, мазнико?
— Как така, има, разбира се, в един селски населен пункт има паметник от самороден камък. Там в цял ръст другарят Карл Либкнехт държи реч на масите… Тях ги измислихме извън реда, ако умре още някой, и него няма да го пропуснем!
— А какво мислиш — попита Копьонкин, — бил ли е другарят Либкнехт за Роза това, което е мъжът за жената, или на мене само така ми се струва?
— Само така ти се струва — успокои го чевенгурецът. — Че те са съзнателни хора! Нямат време — когато мислят, не се любят. Това да не съм ти аз или ти, кажи де!”