“Тифани си пое дълбоко дъх. Тук опираше до думи, а тя знаеше туй-онуй за думите.
— Ето ти една приказка, в която може да се вярва — подхвана тя. — Някога ние сме били сгъстъци от нещо в морето, после сме били риби, после гущери, плъхове, после маймуни, и още стотици други неща между тях. Тази ръка някога е била перка, някога е имала животински нокти! В човешката си уста аз имам кучешки зъби, резците на заек и зъбите за преживяне на крава! Кръвта ни е солена като морето, в което някога сме живели! Когато се изплашим, космите по кожата ни щръкват, точно както някога ни е щръквала козината. Ние сме история! Ние сме всичко, което някога сме били, докато сме ставали каквото сме сега. Да продължавам ли приказката?”