“– Не бой се, бабо – прошепнах. Но тя сякаш не ме чу. Взираше се в пламъка и като че виждаше в него недостижими за мен неща. Може би самата себе си, но както в онези дни, млада, красива. В краката ѝ тогава не просто жива жарава, ами целият свят, легнал и чака. Да гази жаравата, няма да се опари. Да тъпче света, няма да се спре. А той ѝ нарежда: тъпчи ме, момиче, гази ме. Хубава си и млада. Животът ти сега почва. Кой съм аз, че да ти се пречкам?”