“Брате! Гледай! Ти не виждаш, но време лети, време не спира! И уж ти си в времето, как рекъл един человек, обаче го не усещаш как върви, как ся движи окол' теб невидимо. И ужким и ти с него ся движиш, обаче по някое време виждаш, че си много изостанал. Гледаш - ти си още на същото място, а то далеч-далеч напред отишло. Да би било някой человек, постоянно би му гледал гърба. Пък ужким ден изглежда толкоз дълъг, нощ понякога безкрайно ся точи. А като дигнеш очи – времето отлетяло. Но тъй е тя, време лети невидимо, защо му е въздушна природата, време е като вятъра, духа и отлита, само най леки неща зема със себе си – листа, духове, миризми, прах от пътищата, пуховете от липите, глухарчета, цветчета, таквиз неща; само духовете на нещата зема; най лекотелесните неща. А които неща имат по тежко тяло, остават все по назад и по назад. Не могат да ся носят по вятъра. Докато ти направиш две крачки, той прави двеста, и напира зад тебе все нов и нов. Време лети, като облак, светът лети с него и ся вечно възражда, но человек изостава, защо има тежко тяло, меса му тежки го към земя като вериги привързват. Не му достига лекота. И тъй все повече изоставаш и изоставаш, дорде та накрая време съвсем отмине, защо не можеш да ся движиш с неговата бързина, и тъй ставаш Старо Ново село. Съдба, ще река.”