“Но да се върнем на Одри - би трябвало да съм поласкан, че не иска дори да ме докосне, защото ме харесва повече от всички други. Звучи съвсем убедително, не е ли така?
Когато е разстроена или потисната, сянката й се появява на прозореца ми. Тя влиза и пием евтина бира или вино, гледаме филм или и трите заедно. Нещо старо и дълго като "Бен Хур" например, което се точи до късно през нощта. Тя е до мен на дивана в бархетната си риза и срязаните дънки, превърнати в шорти, а когато по някое време заспи, аз донасям одеяло и я завивам.
Целувам я по бузата.
Погалвам я по косата.
Замислям се как живее сама също като мен и никога не е имала истинско семейство, само преспива с различни мъже. Тя никога не допуска и намек за любов. Мисля си, че някога е имала семейство, но от онези, в които си раздават шамари. Тук такива с лопата да ги ринеш, Мисля, че ги е обичала, но те само са я наранявали.
Затова не иска да обича.
Никого.”