“Tоварски го бях разбрал още от първите думи. Познавах добре aфазията на Вернике. Един приятел се беше разбил със самолета си и вече две години дърдореше така. Когато е засегната една част от мозъка, човек губи дар слово. Думите се оформят и излизат както им дойде. Знае какво мисли, но не знае какво говори. Обърканите думи флиртуват помежду си както им хареса. На човек му трябва малко време, за да го осъзнае. Защото мисълта е недокосната, ясна и нормална, но не успява да се формира чрез установените фонеми, това е всичко. Думите се трошат, деформират се, усукват се, обръщат се наопаки, взривяват изречението, не знаят вече нищо и се получава каквото дойде (…) Най-сетне езикът да се освободи от мисълта. Да се издърдорят още сто милиона думи. А това естествено е придружено от логорея. Човек не може да спре да бърбори, защото всички спирачки са разрушени и няма никакъв контрол.

"Дидия бичкам". Волята му блуждаеше около "Лидия обичам те" и не успяваше да се захване.”