“Конят стигна върха на могилата и спря. Димитър усети с коленете си как по топлите му хълбоци пробягаха тръпки, сякаш животното се канеше да нагази вода. Димитър вдигна глава. Долу, безкрайна и синя като море – се полюшваше ръжта. Той още не беше виждал морето, но я оприличи на него. Сега за пръв път видя, че сутрин ръжта е синя. Мъхестите й стъбла сякаш бяха оплели нощта в себе си и не я пущаха да се откъсне.”