“Започнах да пиша в обкръжение, което твърде силно ме тласкаше към целомъдрие. Писането тогава беше морален акт. Писането сега като че ли често е лишено от смисъл. Понякога осъзнавам следното: че ако писането не означава домогване до суетата и преходността като съвкупност от всички неща, то няма смисъл. Че ако не означава непременно сливане на всички неща в едно-единствено, неокачествимо по своята същност нещо, писането няма друг смисъл, освен самоизтъкване. Но най-често нямам мнение, виждам, че всички полета са открити, сякаш не съществуват вече стени, сякаш написаното не знае вече къде да се дене, за да се скрие, за да се осъществи, за да се прочете, сякаш изконната му неблагопристойност не се зачита вече, но не се замислям по-дълбоко над това.”