“Следобеда бяхме прекарали в едно кафене на улица Сен Жак — пролетен следобед, досущ като всеки друг. Отегчавах се леко, скромничко; разхождах се от музикалния автомат до прозореца, докато Бертран разискваше лекцията на Спир. Спомням си, че по едно време се опрях на автомата и загледах как плочата бавно се издига и поляга под сапфирената игла косо, почти нежно, като човешка буза. И кой знае защо, у мен нахлу остро чувство на щастие; осезаем усет, че някой ден ще умра и тогава няма да я има ръката ми върху хромирания ръб, нито пък слънцето ще блести в очите ми.”