“… не искаше нищо повече, освен да отчупва залци хляб, сякаш бяха света просфора, а после да гледа през отворената вратичка на печката пламъците и жарта, да слуша методичното бумтене на огъня, песента на огъня, който познаваше от ранното си детство и който бе сакрално свързан с племето ѝ, огъня, чиято светлина прогонва всяка мъка и извиква върху лицето меланхолична усмивка, израз на представата на циганката за съвършеното щастие…”