“Като голям ален кит, който навлиза все по-дълбоко и изчезва в тъмните води, слънцето полека-лека потъваше в Егея. Морето и небето пламваха. Гларусите търсеха местенце в скалите да пренощуват. Последните
рибарски лодки се връщаха в пристана. За островитяните този рай не бе нищо повече от игра на цветовете, оптическа измама по здрач. Поредното доказателство за безмилостния ход на времето, което изтичаше в пясъчния часовник, закономерност във вечния, непоклатим ред на Вселената. Но за археолозите и за студентите тези мигове, в които полумракът се стелеше между сетните светлини на деня и непрогледната тъма на нощта, разкриваха един друг, мистериозен свят, който съществуваше отвъд тяхната действителност. В такива моменти, изнурени от тежкия труд под жаркото лятно слънце, те бяха склонни да повярват, че животът им не е чак толкова прозаичен, точно както хората открай време вярват, че има живот след мимолетното съществуване тук, на Земята. Скоро ще се здрачи съвсем и сенките им ще заиграят по пясъка край Фанос като криле на прилепи, досущ както душите от Одисея по асфоделните полета.
Само че тук сенките бяха хора от плът и кръв – ако ги убодеш, ще извикат от болка.”