“– Мистър Бог няма лице.
Обърнах се към нея и повдигнах въпросително вежди: „Как така?“ Ана отново се допря до ухото ми:
– Щото няма нужда да се обръща, за да види всички. Зат’ва! – после се облегна на пейката и, потвърждавайки с кимане своята увереност, скръсти ръце, с което показа, че слага точка по въпроса.
На път за вкъщи я попитах какво бе искала да каже с думите „няма нужда да се обръща“.
– Ами аз си имам „предница“, имам си и „задница“, зат’ва трябва да се обръщам, ако искам да видя какво има отзад. А Мистър Бог не трябва.
– А какво прави той тогава?
– Мистър Бог има само предница, той няма задница.
– О – кимнах на свой ред аз, – разбирам.
Идеята, че Мистър Бог няма задница, ми се стори удивително смешна и с все сила се опитах да потисна смеха си. Не успях и след малко избухнах. Ана бе леко озадачена от моя изблик.
– За к’во се смееш?
– Просто на идеята, че Мистър Бог няма задница. Ана присви за миг очи и прихна. Усмивката озари очите й и тя грейна като бенгалски огън.
– Той си няма и онова, нали? – смехът й се разнесе по улицата, издигайки по нея малки барикади. Всички отявлени и самодоволни християни се спънаха в смеха и се намръщиха.
– Мистър Бог си няма дупе – си пееше Ана по мелодията на един християнски химн. Намръщените физиономии гледаха все по-скандализирано и ужасено.
– Отвратително! – каза Неделният Костюм.
– Малка дивачка! – изскърцаха Неделните Обувки.
– Дяволско изчадие! – отсече Джобният Часовник с полюляваща се от жилетката верижка, но Ана продължаваше, смеейки се заедно с Мистър Бог.
По пътя към къщи тя упражняваше новооткритата си игра. Както се хвърляше с духовното си същество в обятията на Мистър Бог, така се хвърляше с физическото си същество в моите.
„Мистър Бог няма дупе“ не беше шега, Ана не се държеше като непослушно или глупаво дете. Това бе просто изригване на нейния дух. С тези думи тя се спусна към Мистър Бог и той я улови. Ана знаеше, че ще я улови, знаеше, че нищо не я грози. Наистина нямаше друг начин, просто трябваше да се направи. Това бе нейният начин да бъде спасена.
И с мен си играеше така. Заставаше на известно разстояние, затичваше се и се хвърляше в прегръдките ми. Затичването беше целенасочено и активно, миг след като отскочеше, оставаше напълно пасивна и неподвижна. Не полагаше никакво усилие да ми помогне, за да я хвана, никакво усилие за собствената си сигурност. Сигурността за нея не бе нито едно от тези неща, сигурността означаваше да се довериш на другия.”
―
Fynn,
Mister God, This is Anna
