“Тичаше и сърцето му биеше в гърдите. Стъписан, той огледа голите хълмове наоколо. Това не беше място, където пролетта бе просто закъсняла. Тук пролет никога не бе дохождала и никога нямаше да настъпи. Нищо не растеше в студената почва освен груби лишеи. Провря се през морени, дваж по-високи от ръста му. Прах покриваше канарите, сякаш дъжд никога не ги беше умивал. Слънцето стоеше в небето като издута кървава топка, по-яростно от най-жежкия ден на лятото и толкова ярко, че можеше да заслепи очите му, ала в оловния въртоп на небето се вихреха и кипяха от хоризонт до хоризонт тъмночерни и сребристи облаци. Но въпреки вихрещите се облаци никакъв полъх не докосваше земята и въпреки слънцето въздухът беше студен, като в най-дълбоката зима.”
―
Робърт Джордан,
The Eye of the World
