“…Ирина се носеше вече от течението на живота, не правеше никакви усилия да му противостои. Стори му се, че последният шанс за спасяването й бе провален от самата нея. Той погледна лицето й с надежда да зърне в него предишната чистота, която го отличаваше от лицата на толкова други жени, но не видя нищо. Сега това бе лице на жена, която осигуряваше доходите си — остро, напрегнато, тревожно, дори някак противно с израза си на упорита самоувереност. … Нещо топло и нежно бе изчезнало завинаги от личността й. И тогава Костов съзна, че тя щеше да остане любовница на Борис, но вече пресметлива, невярна и може би подла като всички жени, които продаваха любовта си за пари.”
―
Димитър Димов,
Тютюн - том първи
