Мила Василева > Мила's Quotes

Showing 1-10 of 10
sort by

  • #1
    Nikos Kazantzakis
    “„Алексис — рече ми той, — ще ти доверя едно нещо; малък си още и няма да го разбереш; ще го разбереш, когато пораснеш. Слушай, чедо мое: господ не могат го побра седемте ката на небето и седемте ката на земята; ала го побира сърцето на човека. И затова внимавай, Алексис, жив да си, внимавай да не нараниш никога сърцето на човека!”
    Nikos Kazantzakis, Zorba the Greek

  • #2
    G.K. Chesterton
    “Fairy tales do not tell children the dragons exist. Children already know that dragons exist. Fairy tales tell children the dragons can be killed.”
    G.K. Chesterton

  • #3
    Emily Brontë
    “А и в края на краищата не вярвам да е мислила някому злото, понеже, веднъж успяла да ви разплаче не на шега, много нарядко се случваше да не заплаче заедно с вас и с това да не ви накара да спрете, за да можете да я утешите.”
    Емили Бронте, Брулени хълмове

  • #4
    Arkady Strugatsky
    “Кой от сегашните писатели може да се похвали, че си живее живота? Бих могъл добре да се наредя тук, да ми дадат някоя синекурна длъжност, може, да речем, да стана общински инспектор по градските плажове и да си пиша колкото ми душата иска… за това как хубаво си живее добрият човек, пристрастен към любимата си работа… и как говори на тази тема пред вундеркиндите… Е, цялата работа е в това да можеш да преглъщаш и да си избърсваш лицето. Плюли са ти в мутрата, а ти преглъщаш и се избърсваш. Отначало изгаряш от срам, когато се бършеш, после изпитваш само недоумение, а, току-виж, след време си започнал да се бършеш с достойнство, може дори да изпитваш и удоволствие от тази манипулация…”
    Аркадий Стругацкий, Борис Стругацкий

  • #5
    Arkady Strugatsky
    “Трудовото законодателство се нарушаваше недобросъвестно и аз почувствах, че у мене е изчезнало всякакво желание да се боря с тези нарушения, защото в дванадесет часа на Новогодишната нощ, пробили си път през виелицата, тук бяха дошли хора, на които им беше по-интересно да доведат докрай или да започнат отначало някаква полезна работа, вместо да затъпяват от водка, безсмислено да си клатят краката, да играят на томбола и да се занимават с най-различни по лекота флиртове. Тук бяха дошли хора, на които им беше по-приятно да бъдат заедно, отколкото разделени, които не можеха да понасят разните му недели, защото в неделя им беше скучно. Магове, Хора с главна буква, и техният девиз беше - "Понеделник започва в събота". Да, те знаеха разни заклинания, умееха да превръщат водата във вино и никой от тях не би се затруднил да нахрани с пет хляба хиляда души. Но те бяха магове не затова. То беше черупката, външното. Те бяха магове, защото твърде много знаеха, толкова много, че количеството у тях най-после беше преминало в качество. И те бяха влезли със света в други отношения, различни от тези на обикновените хора. Те работеха в Институт, който се занимаваше преди всичко с проблемите на човешкото щастие и смисъла на човешкия живот, но дори между тях никой не знаеше точно какво е щастие и къде именно е смисълът на живота. И те бяха възприели работната хипотеза, че щастието е в непрекъснатото опознаване на непознатото и смисълът на живота е пак в същото. Всеки човек в душата си е маг, но той става маг едва тогава, когато започне да мисли по-малко за себе си и повече за другите. Когато му става по-интересно да работи, отколкото да се забавлява в старинния смисъл на думата. И сигурно тяхната работна хипотеза беше близка до истината, защото така, както трудът е превърнал маймуната в човек, точно така липсата на труд в много по-кратки срокове превръща човека в маймуна. Дори в нещо по-лошо от маймуната.
    В живота ние не винаги го забелязваме. Безделникът и паразитът, развратникът и кариеристът продължават да ходят на задните си крайници, говорят си напълно членоразделно (макар че техните теми се стесняват до крайност). Що се отнася до тесните панталони и увлечението по джаза, по които едно време някои се опитваха да определят степента на маймуноподобието, доста бързо стана ясно, че те са присъщи на най-добрите магове.”
    Аркадий Стругацкий, Борис Стругацкий

  • #6
    Стефан Цанев
    “- Мамка й красота! - извика той. - Ще потроши брезичките!
    И се втурна към най-близката бреза, прегърна я с грамадните си ръце и с остатъка от мощта на огромното си тяло я разтресе, скрежът се свлече с тих звънтеж от клоните и го засипа, той изтръска калпака си и се затича към друга бреза, разтресе с все сили и нея, после третата, четвъртата... ръцете му като отмаляха, започна да рита дънерите, да ги блъска с рамене...
    Дваж по-занемели гледахме ний как сред бялата нощна пустош този смъртно болен човек тичаше като полудял от бреза към бреза, риташе дънерите им и викаше:
    - Момчета, да спасим дръвчетата!”
    Стефан Цанев, Сънят на сенките. Книга за мъртвите

  • #7
    Arkady Strugatsky
    “- Бих казал на всемогъщия: „Създателю, не зная твоите планове, може би ти дори не смяташ да правиш хората добри и щастливи. Пожелай го! Толкова лесно е да се направи то! Дай на хората достатъчно хляб, месо и вино, дай им покрив и дрехи. Нека изчезнат гладът и нуждата, а заедно с тях и всичко, което разделя хората.“
    — И това ли е всичко — попита Румата.
    — Смятате, че е малко?
    Румата поклати глава.
    — Бог би ви отвърнал: „Хората няма да имат полза от това. Защото силните във вашия свят ще отнемат от слабите онова, което съм им дал, и слабите, както преди, ще си останат бедни.“
    — Ще помоля бога да защити слабите. „Вразуми жестоките управници“ — ще му кажа аз.
    — Жестокостта е сила. Ако изгубят своята жестокост, управниците ще изгубят силата си и други жестоки ще ги заменят.
    Будах престана да се усмихва.
    — Накажи жестоките — твърдо каза той, — та силните ла изгубят желание да проявяват жестокост към слабите.
    — Човекът се ражда слаб. Той става силен, когато наоколо му няма друг по-силен от него. Когато бъдат наказани жестоките сред силните, тяхното място ще бъде заето от силните сред слабите. Също жестоки. Тогава ще трябва да се наказват всички, а аз не искам това.
    — Ти по-добре виждаш, всемогъщи. Направи тогава просто така, че хората да получават всичко и да не си отнемат онова, което ти си им дал.
    — И от това хората няма да имат полза — въздъхна Румата, — защото когато получат всичко даром, без мъка, от моите ръце, те ще забравят труда, ще изгубят вкус към живота и ще се превърнат в мои домашни животни, които ще бъда принуден занапред вечно да храня и обличам.
    — Не им давай всичко наведнъж! — разпалено каза Будах. — Давай им по-малко и постепенно!
    — Постепенно хората сами ще си вземат всичко, което им потрябва.
    Будах неловко се засмя.
    — Да, виждам, че не е толкова просто — каза той. — Аз като че ли не бях мислил по-рано за такива неща… Струва ми се, ние с вас разгледахме всичко. Впрочем — той се наведе напред — има още една възможност. Направи така, че хората най-много да обичат труда и знанието. Трудът и знанието да станат единствен смисъл на техния живот!
    Да, ние също имахме намерение да опитаме това — помисли си Румата. Масовата хипноиндукция, позитивната реморализация. Хипноизлъчители на три екваториални спътника…
    — Бих могъл да направя и това — каза той. — Но струва ли си да се лишава човечеството от неговата история? Струва ли си да се подменя едно човечество с друго? Няма ли това да бъде същото, както да се изтрие това човечество от лицето на земята и на негово място да се създаде ново?
    Сбърчил чело, Будах мълчеше и обмисляше. Румата чакаше. Навън отново жално заскърцаха колите. Будах тихо продума:
    — Тогава, господи, заличи ни от лицето на Земята и ни създай отново по-съвършени… или още по-добре остави ни и ни позволи да вървим по своя път.
    — Сърцето ми е изпълнено с жал — бавно каза Румата. — Не мога да направя това.
    И тогава той видя очите на Кира. Кира го гледаше с ужас и надежда.”
    Аркадий Стругацкий, Борис Стругацкий

  • #8
    “Ние никога не бихме говорили за морал. Защото ние всички знаем, че моралът е чисто гражданско понятие. Когато висиш там горе, далеч от всякаква надежда да бъдеш спасен, би ли носил другия, би ли го дърпал, би ли му крещял, за да го спасиш? Ако имаш две глътки вода, ще дадеш ли на партньора си половината, или цялата бутилка, т.е. и двете глътки, ако в противен случай той ще умре? За това изобщо не се говори. Това е естествено като живота. И ако след това някой дойде и каже, че трябва да се раздели водата, ние бихме отвърнали: "Какъв брътвеж". Там навън, извън света на хората, всичко е така естествено, от само себе си, и ние не говорим за това. Когато след това дойдат мърморковците - "Този или онзи изоставил някого" - това са само глупости. Или важничене. Това морализаторстване е толкова фалшиво и заблуждаващо! Ако загубя другия, аз съм загубил всичко. Защото този човек е моята опора, моята единствена помощ в края на краищата. За да осигури следващия пасаж или за да ми помогне да преживея и тази нощ. Дори за да споделиш страха, са ти необходими този човек или останалите. Това е едно цяло, това не е един и още един, а една общност. Хората на въжето. Свръзката като общност, която е неделима. Това не е само чувството за принадлежност, то е безусловната общност.”
    Райнхолд Меснер, Моят живот на ръба. Автобиография в беседи с Томас Хютлин

  • #9
    Shel Silverstein
    “Listen to the mustn'ts, child. Listen to the don'ts. Listen to the shouldn'ts, the impossibles, the won'ts. Listen to the never haves, then listen close to me... Anything can happen, child. Anything can be.”
    Shel Silverstein

  • #10
    Aleister Crowley
    “I'm a poet, and I like my lies the way my mother used to make them.”
    Aleister Crowley, Moonchild



Rss