Bulgaria reads discussion

Кои автори са успявали да ви уплашат наистина:

а) като деца/растящи читатели?

б) като големи/„завършени“ читатели?

Моите са:

а) братя Стругацки, в „Пикник край пътя“, прочетен на крехките 8-9 годинки (грешка, за която си плащам с инстинктивно отбягване на Стругацки и досега); и Гогол в новелата „Вий“;

б) някои от хорър разказите на Теодор Стърджън. И една част от кулминацията на The Folk of the Air. А май най-истински ме уплаши преразказът на някакъв филм с главен герой, чието зрение става все по-обхватно, разкривайки му все по-непоносими гледки... докато накрая не може да „затвори очи“ по никакъв начин – споменат в Danse Macabre на Кинг.

(view spoiler)[Ако ще ползвам примери от други медии, най-НАЙ ме ужасяват разкритията във финала на Silent Hill 2 и, по един по-тих, но не по-малко смазващ начин, на Planescape: Torment. Игрите със сюжет в доста отношения изпревариха книжната проза през последните десетина години. (hide spoiler)]

Но е интересно, че на повечето „хорър класици“ съм им реагирал точно както Iliana тук.

Стругацките и на мен твърде рано ми се озоваха в ръцете, щото на баща ми толкова му е бил акълът. На 10 бях, като ми ги връчи и полит-тех-фантастиката в тоя сборник ми мина ама със свистене над главата, нищичко не разбрах. Сталкер, филмът по Пикника (който не съм чела) ме омагьоса ужасно през 2002 обаче. Не знам колко общо има с оригинала, но много го обичам.

Кои разкази на Стърджън?

а) Лъвкрафт. С кристалночист ужас ме заляха най-вече разказите "Цветът от космоса" и "Сянка над Инсмут". (Превод на Любо пак. Трябваше в оригинал да почна да чета, за да осъзная каква услуга ни е направил на всичките, превеждайки ХФЛ по-скоро в своя стил, отколкото в неговия.) Сред останалите му разкази има доста, които ме смайват с чуждата си атмосфера, но това не е страх. Така или иначе, Лъвкрафт (открит буквално в един и същи ден със Стивън Кинг) толкова ми вдигна летвата навремето, че въпреки купищата хорър, които чета, достоен съперник негов така и не се намери. Може и на някакъв мой гьонмозъклък да се дължи това, не знам, но адски трудно се плаша и това адски ме дразни.

Филми… визуално и звуково като малка много ме ужаси ей това. Туй пред кумпютуръ с дрезгавия глас и черните ръце е Смъртта с косата. Като гледах пак филма 15 години по-късно, ме изби на кикот. Що ли ми трябваше да си разводнявам спомена.

Пак на 9-10 като бях, имаше също един италиански криминален филм, „Чудовището“, в който серийният убиец се оказа (буквално 10 секунди преди края) детето на разследващия инспектор. Тъкмо щеше да халоса и баща си с тухла по главата, докато му подписваше бележника и пуснаха надписите. Много се втрещих. И месеци след това зорлем ходех да се затварям на тъмно, за да се психирам. Голям кеф беше.

Единственото произведение на Стивън Кинг (един от тримата ми най-обичани автори, който ми е важен заради всичко друго, освен ужаса), дето ми е внушило страх (ама страх), е разказът Gramma. Допускам, че ако не смятах бабите за най-готината институция в тоя живот, нямаше да го взема толкова навътре, но това е. Освен че ме втресе от ужас, му се и обидих, че въобще му е хрумнала тая концепция.

б) На стари години плашене наистина… трудна работа.

Глождещо безпокойство съм изпитвала при четене на някои разкази на John F. D. Taff. Лъвкрафт още ми въздейства, макар и не с предишната сила.

Имаше една-единствена сцена в Червения рицар, от която ми поизстинаха вътрешностите. Морето и по-едрите твари в него никога не са ми вдъхвали доверие, а в нея сцена баш до лодката на героя мина един левиатан, на който само окото му беше колкото нея. Остави как беше описан моментът, но просто огромни живи неща в море мен ме притесняват. Може заради Ктхулу да е :-D

Откъм книги се опасявам, че само това се сещам, и то със зор.

Филми - The Ring много ме стресна, когато бях в зала, а като излезе видеокасетата, седнах да я гледам сама вечерта. И до половината не я докарах от страх и бях много горда от себе си после. (Дотогава с японските породи хорър не бях запозната.)

Има една много оригинално измислена мрачно-зловеща поредица от 5-6 серии на Чарли Брукър (чието амплоа принципно е съвсем различно) - казва се Black Mirror и сравнително наскоро излезе. Не се уплаших, но социалните и политическите метафори няма да ги забравя. Ще се окаже и тоя гениален...

Нетфликс пък миналия месец ми препоръча едно съвсем ново сериалче Darknet, канадско. В ужаса там също няма нищо ретро, свръхестествено или бомбастично-кърваво, сравнително гладко ми се вписа в модерната действителност и ми навя... известно безпокойство.

Ами, не, няма друго. Но пък не спирам да ровя с надеждата да се появи.

Като дете се плашех от разни евтини хоръри, които между другото, ако сега гледам пак не са ми много ок. Например един от тях беше the society
сериозно what the fuck is this? и още по странен ми беше елемента с комедията, трябваше да бъде смешно.. много трудно за крехката ми психика тогава. От друга страна като гледах Гремлините, един път видеото ми прецака лентата на касетата и започнах да превъртам напред назад за да се опитам да я извадя невредима от видеото. Супер много се изплаших когато пуснах пак филма и хванах точно сцените, където гремлините се появяват в телевизията и при бъгс бъни,помислих че наистина се случва :D
Книгите на Кунц не стряскаха много повече от тези на Кинг, например "Лошо място, Vol. 1"

Наскоро се е случвало да се изплаща от филм, но от книга не мисля.
Въпреки, че форума е за книги трябва да кажа, че Silent Hill е брилянтна поредица и атмосфера като нейната няма другаде. Втората част беше блестяща и като идея и като сюжет.

Но това е сайт за книги, така че трябва да добавя още някое заглавие предполагам. За това, ще сложа една книга-игра от юношеството ми. Казваше се "Кълбото на омразата". Тази книга, по някаква причина ми вдъхваше нещо като отчаяние и отвращение. Всеки път, когато я четях ме болеше главата и мислех, че е заради специфичната миризма на книгата. А тя беше особена. Някак сладникаво остра.
Въпросното нещо, наречено Кълбото на омразата беше някакво чудовище, което обикаляше из някакъв град и тероризираше хората. До тук всичко нормално, но най гадното беше това, че то поглъщаше хората чрез кожата си и тя някак оставаха там полуживи полуумрели. Цялото нещо беше сървайвър и на всеки пети епизод можеше да умреш. Не се сещам някоя книга да ми е докарвала главоболие от неприятните усещания свързани с нея.

Тъй като в съседната тема се поизчерпахме :D, да докладвам тук:

От първите шест тома на Стърджън установих, че:

а) „класическите“ му хоръри вече не толкова ме ужасяват, колкото ме разсмиват (Shottle Bop/„Багазин за мотилки“) или натъжават (It/„То“). Особено на финала на „Багазина“ реакцията ми беше: „Хахаха! Така ти се пада, талантопропилител такъв!“ (Допълнителен извод: хорърите на Стърджън ме радват, понеже въздават възмездие. Обикновено.)

б) плашат ме хорърите му, в които надникваме в невръстните, безмилостните главици на разни дечица. Бррррр! Например: The Hag Séleen; Shadow, Shadow on the Wall.

в) Baby Is Three („Бебето е на три“) си остава адската психария. Особено във версията, включена в More Than Human .

г) специално внимание заслужават Bianca's Hands/„Ръцете на Бианка“ и The Perfect Host. Те премачкват мозъците ни по различен, но еднакво необратим начин. (Любопитното е, че Bianca ме прави дълбоко нещастен; Host – почти екстатичен. Неведоми са пътищата мозъчни...)

Over and out,
агент Ненов

Истински се плаша от книги, в които се разказва за ужасяващи неща, които могат да се случат и вдействотелност.

Стая е една от плашещите книги които съм чела, точно какво е казала и Деси - нещо, което може да се случи наистиан

1984