Giuseppe Shamsiddeen

“Charlie, you’re one of the most gifted people I’ve ever known. And I don’t mean in terms of my other students. I mean in terms of anyone I’ve ever met.”
― Stephen Chbosky, The Perks of Being a Wallflower

“- Фин. Мистър Бог не ни обича - тук се поколеба.- Не ни обича, разбираш ли? Само хората могат да обичат. Аз обичам Боси, но тя мен не. Аз обичам дребосъците, но те мен не. Аз те обичам Фин. И ти ме обичаш. Това беше удар под кръста. По дяволите, помислих си. Защо трябваше това да се случи? Сега е загубила доверието си, сигурността. Но се лъжех. Нищо не беше загубено. Анна вървеше с увереността на сомнамбул по въже.
- Той не ме обича като теб, а другояче, милиони пъти по-голямо е.
Явно бях помръднал. Тя се протегна, седна на петите си и се ухили. После се примъкна по-близо до мен. Дали знаеше за онази мъничка болка, която ме беше докоснала? С точността на хирург разряза раната, причинена ми от една искрица ненужна ревност.
- Фин, ти ме обичаш повече от всеки друг. И аз те обичам повече от всеки друг. Но с Мистър Бог е различно. Виждаш ли, Фин, хората обичат отвън навътре и могат да целуват отвън. Мистър Бог обаче те обича отвътре и може там да те целува. Затова е различно. Мистър Бог не е като нас. Само ние сме малко като него. Но не много. Анна беше превърнала оловото в злато. Всички мъдри дефиниции на понятието "Бог" бяха напълно излишни. Милосърдието, любовта и справедливостта бяха само патерици, с които си служехме, за да опишем неописуемото. Анна нямаше нужда от тях.
- Виждаш ли, Фин, Мистър Бог е различен, защото може да довършва нещата, а ние не можем. Аз изобщо никога не мога да престана да те обичам. Ще съм умряла милиони години, преди да престана да те обичам. Но Мистър Бог може да престане, когато поиска, разбираш ли? Затова е различен.
Доста силен удар ми беше нанесла. Първо трябваше да обмисля всичко това, но Анна не ми спести нищо и не ми даде време. Просто продължи да ме обстрелва с тежката артилерия.
- Фин, защо хората правят войни и се убиват?
Простенах, започнах да заеквам. Беше малко множко наведнъж...
- Фин, как се казва, когато искам да кажа, че мисля различно от теб?
Няколко минути изпробвахме различни думи, докато най-накрая открихме тази, която търсеше: мнение.
- Фин, това е разликата. всичко хора имат различни мнения, само Мистър Бог не. Той има всички мнения наведнъж.
В този миг имах едно единствено желание: да се махна от нея, да се махна оттук. Една дълга разходка би свършила работа. Какво искаше това дете, какво беше направила? Бог можеше да довършва нещата, аз не. Е, добре, но какво означаваше всичко това? Струваше ми се, сякаш беше освободила идеята "Бог" от нейните ограничения. Неговото царство беше вечността и Анна разбираше всичко това. Хората имаха ограничен брой мнения, но Бог застъпваше всичките мнения и затова всяко едно от тях беше точно толкова правилно, колкото и всички останали. Дали искаше да каже това? Попитах я и тя доволно кимна. След това избухна в смях.
- Хихи, сега и ти го знаеш, хихи - смееше се тя. - Обаче има и още една разлика. Мистър Бог познава всички неща и всички хора отвътре. А ние ги познаваме само отвън. Затова не можем да говорим отвън за Мистър Бог. Това не е правилно.
Така продължи още четвърт час. Още аргументи, още обяснения. След това ме целуна по носа и каза:
- Не е ли страхотно? Помниш ли книгата за 4те измерения...?
- Да, защо?
- Хихи, сега знам, къде е четвъртото измерение. То е вътре в мен.
Чашата преля. Събрах си целия авторитет и я заплаших:
- Стига толкова. Късно е. Лягай си. Ако не заспиш мигновено, ще те напердаша.
Тя заквича, погледна ме и се ухили. След това се настани в прегръдките ми.
- Ти никога не правиш такива неща - каза, докато заспиваше.”
― Fynn, Mister God, This is Anna

“But the weight of her anguish over Gregory – this one missing airman, this unreliable, perhaps unworthy man – filled her whole upper half, diaphragm, lungs, ribs, shoulders, with such crushing gravity that the sighs with which she was obliged to displace it shook her entire body.”
― Sebastian Faulks, Charlotte Gray

“There were many who went in huddled procession,
They knew not wither,
But, at any rate, success or calamity
Would attend all in equality.

There was one who sought a new road,
He went into direful thickets,
And ultimately he died thus, alone;
But they said he had courage.”
― Stephen Crane, Poems of Stephen Crane