Таня Димитрова

“Страх ли те е от мен?- шепне Изабел.
"Не- мисля аз и клатя глава.- Ти си единственият човек, от когото не ме е страх. Дори и когато казвам думи. Пред теб те никога не са прекалено големи, нито са смешни. Ти винаги ги разбираш, защото все още живееш в един свят, в който между думите и чувствата няма разлика, а лъжата и миражът са едно и също нещо...”
― Ерих Мария Ремарк

“Моя нежна- казвам срещу стената в тъмното.- Моя нежна и буйна, мимоза и обич, колко безрасъден бях, когато исках да те притежавам! Нима може да се затвори вятърът? Какво ще стане тогава от него? Застоял въздух. Върви, върви по своя път, върви към театрите и концертите, омъжи се за някой запасен офицер и директор на банка, за някой победител в инфлацията, върви, младост, която напускаш само този, който иска да те напусне, знаме, което се вее, но което никой не може да улови, ти, корабно платно пред много лазур, ти, фата моргана, ти, игра на пъстри думи! Върви, Изабел, върви, моя младост, която дойде много късно, която ми възвръщаше загубеното, която притеглих към себе си отвъд една война, ти, моя младост, която беше събрала прекалено много знание и прекалено много житейска мъдрост, върви си, вървете си и двете- и аз ще си вървя, ние няма за какво да се упрекваме, пътищата ни са различни, но и това е само привидно, защото никой не може да измами смъртта, а може само да устои пред нея. На добър час! Ние всеки ден умираме малко повече, но и всеки ден живеем малко повече; научих това от вас и не искам да забравя, че няма унищожение, и който не иска да задържи нищо, притежава всичко, на добър час, аз ви целувам с празните си устни, прегръщам ви с ръцете си, които не могат да ви задържат, прощавайте, сбогом, вие в мене, които ще си останете същите, докато не ви забравя...”
― Ерих Мария Ремарк

“You expected to be sad in the fall. Part of you died each year when the leaves fell from the trees and their branches were bare against the wind and the cold, wintery light. But you knew there would always be the spring, as you knew the river would flow again after it was frozen. When the cold rains kept on and killed the spring, it was as though a young person died for no reason.”
― Ernest Hemingway, A Moveable Feast

“The autumn leaves blew over the moonlit pavement in such a way as to make the girl who was moving there seem fixed to a sliding walk, letting the motion of the wind and the leaves carry her forward. [...] The trees overhead made a great sound of letting down their dry rain.”
― Ray Bradbury, Fahrenheit 451