Мирослава Найденова

“Пролог

Планетата Марс

Властваше мракът — дълбокият мрак, разкъсващ оковите на страха, превръщайки го в ужас. Радиацията, стелеща се на талази, не прощаваше дори и на “подземните”. Повърхността, нарязана на стружки, се гърчеше от неизбежните тътнежи.
Един живот без пламък. Един угасващ живот.
Мрак, радиация, повърхност — всичко бе убийствено. Червената планета се предаваше.
Мъжът изскочи от задимените земни недра и побягна с все сила сред криволичещите изолационни канали. Дишаше отровния въздух, продукт от ядрено оръжие, и поглеждайки нагоре към небето, презареди малък бластер.
Продължи да бяга така, с учестен пулс и пареща болка в гърдите — концентриран, вбесен и безмълвен.
От друг изход наблизо излезе още една фигура. Беше жена.
И тя започна да тича, но бавно, безжизнено. След това се препъна.
Мъжът се обърна да ѝ помогне. Хвана я грубо за лактите, после побягнаха устремени напред.
Стъпките — тежки, но тихи — преминаха бързо в синхрон...
Изнемогваха. Чувстваха, че ще загинат. Малко оцеляваха повече от минута над повърхността.
Наближиха друго укритие и се спогледаха мълчаливо. Беше достатъчно, за да се разберат.
Посрещна ги старо, съсухрено същество. То направи жест с единствената си здрава ръка, след което прекрачиха вътре.
Животът изгниваше тук — унил, безнадежден, обречен.
В тъмнината присветнаха светлинки и мъжът извади лъча си, за да повтори сигнала.
Всички отдъхнаха, но останаха и нащрек.
— Откъде идете? — попита ги сакатото същество.
— Сектор 9-1 — отвърна мъжът. — Беше унищожен.
— Това ще стане с всички ни.
— Няма спасение.
— За нас няма, но за Вселената… За нея все още има надежда.
— При това, което видях, наистина се съмнявам.
— А не трябва — противопостави се съществото. — След много години, след хиляди години, ще се родят мъж и жена. Те ще живеят отдалечени, но ще се срещнат един ден. И тогава, ако съумеят да се съберат, ако познаят любовта, която ще възникне помежду им, Вселената ще бъде спасена.
— Ти си Радхул, Великият гадател?!
— Аз съм.
— Значи ще стане така, както каза. Ти позна за войната, предсказа смъртта на цивилизацията... Без съмнение ще познаеш и съдбата на Вселената.
— Всичко зависи от любовта на неродените хора. Но ако преодолеят препятствията, пред които ще бъдат изправени, Вселената със сигурност ще успее.
Силен гръм екна наблизо и вратата се срути. Множество изстрели изпълниха мрака.
Заглъхнаха минута по-късно. Сектор 8-5 беше унищожен.
Самотен мъж изскочи от дълбините на повърхността и побягна с все сила сред криволичещите изолационни канали...

***
Войната продължи единайсет години — единайсет адски години на глад, мъки и радиация.
Нищо не беше останало. Планетата бе опустошена, населението ѝ — избито или измряло. Животът я бе напуснал завинаги и само малък брой доказателства, че той бе процъфтявал именно тук, се спотайваха в студените мрачни недра.”
― Николай Георгиев Иванов, Съвет на Общогалактическия разум