Росица Колева

“Дадох си сметка, за пръв път с тази яснота (яснотата на януарския въздух), че онова, което остава не са извънредните моменти, не са събитията, а тъкмо нищонеслучващото се. Време, освободено от претенцията за изключителност. Спомени за следобеди, в които нищо не се е случило. Нищо, освен живота, в цялата му пълнота.”
― Georgi Gospodinov, Физика на тъгата

“Очевидно не знаеше къде да се дене, навсякъде е едно и също - и в Африка, и на улица "Похорска", някъде в Нови Белград или където и да е. Ставаш сутрин, люсваш едно горещо кафе, лудваш в градския транспорт, после на работа люсваш още едно горещо кафе, правиш се, че нещо работиш, после може още едно кафе, връщаш се от работа, лудваш в градския транспорт, висиш по светофарите, хапваш нещо студено, спиш следобед, събуждаш се, люсваш едно горещо кафе, наприказваш се до насита по телефона със същите отчаяни души като теб, пропускаш вечерята, уж че било здравословно, а всъщност просто те мързи да спретнеш нещо за едничкия син на твоята майка, зяпаш в телевизора, докато ти се приспи, книгата, която искаш да прочетеш от месеци, я преместваш прилежно от единия рафт на другия (кой ти днес чете книги, пък и защо ти да бъдеш по-различен), тръшваш се в хронично неоправеното легло, хъркаш, будиш се посред нощ, ровиш из хладилника да наваксаш пропуснатата вечеря, а на сутринта всичко отначало...
Каква е разликата, Африка или където и да е другаде.
Затова си стоя тук и не мърдам.”
― Михайло Пантич, Ако това е любов

“Как ще спреш ти мене - волната, скитницата, непокорната -
родната сестра на вятъра, на водата и на виното,
за която е примамица непостижното, просторното,
дето все сънува пътища - недостигнати, неминати, -
мене как ще спреш?”
― Елисавета Багряна

“Старостта е свикване.”
― Георги Господинов, Физика на тъгата