Альона а.к.а. Льо

“За първи път Анете чуваше какво всъщност е войната, за първи път осъзна за какво бе говорил Герхард в нощта преди заминаването си, за първи път разбра какво си бе мечтал да бъде тя за него - едно място за покой, едно пристанище, едно малко огнище на любов насред толкова много омраза, една искрица човещина насред унищожението, топлина, доверие, здрава почва, на която да стъпи, земя, родина, мост, по който да се върне.”
― Ерих Мария Ремарк

“Не знам какво мислите вие, но аз съм забелязал, че от време на време, както си пасете кротко из попрището на живота, изневиделица ви сдрусват събития, преценявани като съдбовни дори от невъоръжено око. Вътрешен глас ви нашепва, че те вовеки веков ще останат запечатани в паметта ви. Година подир година редовно ще възкръсват в спомените ви тъкмо когато сте най-настроени за блажена дрямка и ще ви карат да се мятате в леглото като сьомга на кука.”
― P. G. Wodehouse, Collection of the Best Works of P. G. Wodehouse's Jeeves Series: [My Man Jeeves by P. G. Wodehouse/ Right Ho, Jeeves by P. G. Wodehouse/ The Inimitable ... Kindle Books

“Никъде по света няма толкова дълбоко мълчание, защото това мълчание всъщност е един огромен, вкаменен вик. В него не се усеща спокойствието на гробище, където сред множеството уморени и изтощени животи почиват само малцина, които са били млади и ентусиазирани. Тук огромната сила на стотици хиляди мъже, бликаща от очите им, мощта, която ги е карала да гледат и да дишат, да се привеждат и да стрелят, сякаш изведнъж се е разпиляла на отделни атоми. Вкопчени в самозащитата, те са копнеели да запазят живота, ухажвали са го, вярвали са по-страстно от останалите, по-диво и по-пламенно, че той, животът, ще победи. Но тази отчаяна и пресилена воля, този кипящ въртоп от активност, надежда, страх, копнеж да останат живи изведнъж са били пометени от градушка от шрапнели и куршуми. И тогава онова най-упорито, но и най-лесно ранимо неща на света - живота, губи кръвта си и над осемстотин хиляди мъже завинаги се спуска мрак.”
― Ерих Мария Ремарк

“Но не по-доброто оръжие, нито пък свръхестествената му ловкост ужасяваше и отблъскваше кучетата. Онова, което ги накара да побягнат панически и да зарежат двете мъртви псета с пукнати черепи, беше, че той бе влязъл в битка с тях — той нападаше, докато ние се защитавахме. Той бе сигурен в победата си, а ние просто се борехме, за да оцелеем.”
― Gregory David Roberts, Shantaram