Анелия Цветкова

“И аз чувствам, че има нещо много сериозно, много важно, което трябва да ти кажа, мой несъществуващи читателю, и чувствам, че трябва да го кажа така настоятелно, както ако стоях в стаята пред теб. Че животът – какъвто и други качества да има – е кратък. Че съдбата е жестока, но може би не е произволна. Че Природата (с което искам да кажа Смъртта) винаги побеждава, но това не означава, че трябва да се преклоним, да коленичим пред нея. Че дори ако невинаги сме щастливи, че сме тук, нашата задача е да се потопим в живота така или иначе; да газим право напред, напряко през тази помийна яма, с отворени очи и открити сърца. И когато умираме, когато се издигаме над материалното и когато потъваме отново, позорно, в материалното, за нас е гордост и привилегия да обичаме онова, което смъртта не може да докосне. Защото, макар че забвението и злополучията са преследвали тази картина през вековете – по същия начин я е преследвала и любовта. И доколкото тя е безсмъртна (а тя е безсмъртна), аз имам един мъничък, светъл, непроменим дял в това безсмъртие. И аз добавям своята любов към историята на хората, които са обичали красивите неща, които са ги търсили, които са ги спасявали от огъня, издирвали са ги, когато са изчезнели, опитвали са се да ги съхранят и да ги спасят, предавайки ги буквално от ръка на ръка и, сияйната им песен се издига над разрухата на времето и достига до нови и нови поколения любители на красотата.”
― Donna Tartt, The Goldfinch