Екатерина Костова's Blog
March 28, 2019
“Платното на Пенелопа” тръгна към читателите си от Стара Загора
В цвят на цъфнали липи, новото издание на романът-миниатюра “Платното на Пенелопа” тръгна към читателите си от Стара Загора. Градът още не ухаеше на тях, защото дръвчетата все още не са се разсънили след зимния студ. Но пък хората ме посрещнаха така топло, както се посреща у дома след скитане едно момиче на прага на 50-те.
Не познавам Стара Загора. Не бях ходила в града повече от десетилетие. Дори не бях минавала оттам пътьом. Но помнех красивия парк с алеите от по-рано. И все още наизуст – стихове от Веселин Ханчев.
И ако той е най-бележитият поет на Стара Загора, “Библиотека Родина” е най-старата в града, вече на 159 години. През 1877-ма, година преди Освобождението на България, в пожарищата, които го изпепеляляват, е унищожен целият библиотечен фонд от над 15 000 книги и периодични издания. С годините и днес нови хиляди томове са подредени в читалните й, а събитията, които организира усмихнатият й екип, увеличават приятелите на книгите всяка година. Сред тях вече и две от моите четири книжки ще търсят другари. Надписах за тях “Свети Никола от залива на подковата” и, разбира се, “Платното на Пенелопа”.
Час и половина преди началото на срещата все още бях в Пловдив и все още колата, с която щях да пътувам, нямаше винетка. Още час и половина по-рано завършвах монтажа на поредната история за радиото. Сестра ми приключваше в ангажиментите си в училище, мама приготвяше обяд, до който стигнах едва късно вечерта…
15 минути след потеглянето на автобуса за Стара Загора, натам се отправих със сестра ми и книгите, подредени в прозрачното фолио като току що изпечен хляб. Имахме винетка и настроение като на бухнали в цвят корони по пътя. Беше хубаво това четвъртъчно пътуване със залеза на изток, по магистралата за морето преди още то да отвори обятия за влюбените в него. Вълнообразният на места асвалт само засилваше усещането за приключение, което дори равният глас на джипиес-а не можеше да развали.
Директорката на бибиотека “Родина” Слава Драганова, миниатюрна и крехка в падащия здрач на пристигането ни, ме прегърна като стар приятел. Бяхме говорили само три-четири пъти по телефон, а усещането ми бе, че я познавам от години. Сподели ми за своя лична тревога същата вечер. Тя обаче не я беше закотвила вкъщи. Не беше пропуснала и нито един детайл в организацията, щях да се убедя малко по-късно. Сега връщам назад посрещането, подредената зала, цветята и поканата за следваща среща скоро и знам, че ще мина по пътя за града на липите отново.
И дори Виолета Бончева да е единствената причина, ще има смисъл. Тя е сред най- известните поетеси на Стара Загора, лауреат на Националната младежка награда за поезия “Веселин Ханчев” и до момента, в който се запознахме наживо, приятелка от мрежата. Бях й изпратила свои стихове с молба за превод на испански преди още да тръгна за Средиземноморието. Все още са в компютъра ми, прибрани във файл за бъдеща двуезична стихосбирка, който скоро, мисля, ще е готов за отваряне. От няколкогодишната ни вече интернет дружба знаех, че обича цветята, изгревите и залезите, природата… От стиховете й – че не робува нито на мерената реч, нито на обичайната
за нашите литературни ширини женска символика. Но последните й прозаични разкази, събрани в книжката “Качпици от Ескобедо”, като че ли ми бяха разтворили сърцето й – с избора на драматични човешки истории от непознати за мнозина земи, споделени сякаш с някой близък в безлунна нощ леко и трепетно тихо, за да не събуди болката у този, за когото разказва. Меланхолия и страст, съдбовност и случайност – и между тях тя, българката, “бялата” Виолета, както след срещата ракзказа, че я наричал един мексиканец, говореща езика на своите герои и с душата си. Явно умееше и да чете в хората – посрещна ме с шоколад във виолетова опаковка. И с искрящо добри думи за стихосбирката ми “Думите ме носят”.
Ех, бяла Виолета! Виолетовият цвят на пътуванията ни из чуждоземния свят – в различно време и сред различни хора, от Мексико до Испания, ще ни свързват без думи и занапред – когато четем книгите си, когато разказваме за думите ни в тях пред хора, които за първи път ни срещат, когато харесваме статусите си в мрежата или когато останем смълчани след тях. И няма значение дали аз сега съм с коса в цвета на липите, а твоята е като на събрал южното слънце нар, защото трептенето на една вълна се вижда в очите.
Можех да се разплача след като Виолета завърши представянето ми, прочитайки стихотворението ми “Минзухарите през октомври”. Бях го писала месец преди да тръгнем към Испания – тогава, когато се беше родила и голяма част от поезията в “Думите ме носят”.
Сега стиховете ми звучат по друг начин. Не помня дали го казах пред публиката. Бях преболедувала болките си чрез своето пътешествие и бях намерила пътя обратно. Към себе си. Завърших импровизираното четене на стихове с “Обратно в себе си”. Може би така ще се казва следващата ми стихосбирка…
Още дълго говорихме в залата на Радио Стара Загора, там, където Слава ми беше предложила да организира срещата седмици преди да кандидатствам за работа в Радио Пловдив. Радио Варна домакинстваше представянето ми с “Писма под възглавницата” четири години по-рано. Какво намигване е животът…
И така, с намигване, след няколко автографа и снимки, след една мълчалива прегръдка с чернокоса дама, излязла сякаш от спомените ми за Хавана, след непринудени разкази за миналото на Стара Загора с Любомир Вълков, Слава и Виолета на чай и кафе в уютно ресторантче до радиото, потеглихме към Пловдив.
И ако според първото изречение на “Платното на Пенелопа”, “в града на хълмовете отдавна никой не живееше с изкуството”, 25 години след първото издание на книжката, с новото й томче аз и сестра ми се връщахме в европейската столица на културата.
Там, а и навсякъде, където ме поканят, тепърва ще представя книжката. Защото проф. Светлозар Игов казва в предговора: “Мисля, че това ново издание на първия й роман заслужава да стане достояние на едно ново поколение читатели”. И защото ако говорим за Одисей, не бива да забравяме Пенелопа.
А в Пловдив мама ни чакаше. Както го прави винаги, където и да тръгваме. Когато и да се върнем.
P.S. Благодаря още на целия екип на Библиотека „Родина“, на усмихнатата им фотографка, на Краси, която започна срещата и я документира, на Радио Стара Загора за атмосферата, на кмета Живко Тодоров, от когото получих букет и на всички, които отделиха час и половина от личното си време на 14 март, за да бъдем заедно!
За „Платното на Пенелопа“ (Издателство Fast Print Books, 2019 г.): Две сюжетни линии – едната, вървяща по ръба на мита за Пенелопа и Одисей от древността, когато всичко изглежда приказно, даже най-дълбоката самота; другата – съвременна история на двама влюбени, чийто общ семеен кораб не оцелява в бурите на ревността и себелюбието. Преплетени паралелно, разговарят между времена и пространства колкото за любовта, страстта, отдаването, очакването и самотата, толкова и за техния бряг. На който можеш да избереш дали да продължиш да тъчеш савана на очакването си или платното на кораба за отплаване. А ако с лице към океана от книги вече държите “Платното на Пенелопа” в ръце, вече сте открили една миниатюрна мида, в чиято сърцевина са надиплени въпроси за възпитанието на чувствата. Ще откриете ли отговори за себе си в двете паралелно разказани истории: от древността и съвремието? Вижте между страничките. Може да поръчате с автограф чрез авторската ми фейсбук страничка, а скоро и в първата книжна онлайн платформа с домейн на кирилица книги.ею
Редактор: Василка Беева, автор на корицата: Юлиан Георгиев
Не познавам Стара Загора. Не бях ходила в града повече от десетилетие. Дори не бях минавала оттам пътьом. Но помнех красивия парк с алеите от по-рано. И все още наизуст – стихове от Веселин Ханчев.
И ако той е най-бележитият поет на Стара Загора, “Библиотека Родина” е най-старата в града, вече на 159 години. През 1877-ма, година преди Освобождението на България, в пожарищата, които го изпепеляляват, е унищожен целият библиотечен фонд от над 15 000 книги и периодични издания. С годините и днес нови хиляди томове са подредени в читалните й, а събитията, които организира усмихнатият й екип, увеличават приятелите на книгите всяка година. Сред тях вече и две от моите четири книжки ще търсят другари. Надписах за тях “Свети Никола от залива на подковата” и, разбира се, “Платното на Пенелопа”.
Час и половина преди началото на срещата все още бях в Пловдив и все още колата, с която щях да пътувам, нямаше винетка. Още час и половина по-рано завършвах монтажа на поредната история за радиото. Сестра ми приключваше в ангажиментите си в училище, мама приготвяше обяд, до който стигнах едва късно вечерта…
15 минути след потеглянето на автобуса за Стара Загора, натам се отправих със сестра ми и книгите, подредени в прозрачното фолио като току що изпечен хляб. Имахме винетка и настроение като на бухнали в цвят корони по пътя. Беше хубаво това четвъртъчно пътуване със залеза на изток, по магистралата за морето преди още то да отвори обятия за влюбените в него. Вълнообразният на места асвалт само засилваше усещането за приключение, което дори равният глас на джипиес-а не можеше да развали.
Директорката на бибиотека “Родина” Слава Драганова, миниатюрна и крехка в падащия здрач на пристигането ни, ме прегърна като стар приятел. Бяхме говорили само три-четири пъти по телефон, а усещането ми бе, че я познавам от години. Сподели ми за своя лична тревога същата вечер. Тя обаче не я беше закотвила вкъщи. Не беше пропуснала и нито един детайл в организацията, щях да се убедя малко по-късно. Сега връщам назад посрещането, подредената зала, цветята и поканата за следваща среща скоро и знам, че ще мина по пътя за града на липите отново.
И дори Виолета Бончева да е единствената причина, ще има смисъл. Тя е сред най- известните поетеси на Стара Загора, лауреат на Националната младежка награда за поезия “Веселин Ханчев” и до момента, в който се запознахме наживо, приятелка от мрежата. Бях й изпратила свои стихове с молба за превод на испански преди още да тръгна за Средиземноморието. Все още са в компютъра ми, прибрани във файл за бъдеща двуезична стихосбирка, който скоро, мисля, ще е готов за отваряне. От няколкогодишната ни вече интернет дружба знаех, че обича цветята, изгревите и залезите, природата… От стиховете й – че не робува нито на мерената реч, нито на обичайната
за нашите литературни ширини женска символика. Но последните й прозаични разкази, събрани в книжката “Качпици от Ескобедо”, като че ли ми бяха разтворили сърцето й – с избора на драматични човешки истории от непознати за мнозина земи, споделени сякаш с някой близък в безлунна нощ леко и трепетно тихо, за да не събуди болката у този, за когото разказва. Меланхолия и страст, съдбовност и случайност – и между тях тя, българката, “бялата” Виолета, както след срещата ракзказа, че я наричал един мексиканец, говореща езика на своите герои и с душата си. Явно умееше и да чете в хората – посрещна ме с шоколад във виолетова опаковка. И с искрящо добри думи за стихосбирката ми “Думите ме носят”.
Ех, бяла Виолета! Виолетовият цвят на пътуванията ни из чуждоземния свят – в различно време и сред различни хора, от Мексико до Испания, ще ни свързват без думи и занапред – когато четем книгите си, когато разказваме за думите ни в тях пред хора, които за първи път ни срещат, когато харесваме статусите си в мрежата или когато останем смълчани след тях. И няма значение дали аз сега съм с коса в цвета на липите, а твоята е като на събрал южното слънце нар, защото трептенето на една вълна се вижда в очите.
Можех да се разплача след като Виолета завърши представянето ми, прочитайки стихотворението ми “Минзухарите през октомври”. Бях го писала месец преди да тръгнем към Испания – тогава, когато се беше родила и голяма част от поезията в “Думите ме носят”.
Сега стиховете ми звучат по друг начин. Не помня дали го казах пред публиката. Бях преболедувала болките си чрез своето пътешествие и бях намерила пътя обратно. Към себе си. Завърших импровизираното четене на стихове с “Обратно в себе си”. Може би така ще се казва следващата ми стихосбирка…
Още дълго говорихме в залата на Радио Стара Загора, там, където Слава ми беше предложила да организира срещата седмици преди да кандидатствам за работа в Радио Пловдив. Радио Варна домакинстваше представянето ми с “Писма под възглавницата” четири години по-рано. Какво намигване е животът…
И така, с намигване, след няколко автографа и снимки, след една мълчалива прегръдка с чернокоса дама, излязла сякаш от спомените ми за Хавана, след непринудени разкази за миналото на Стара Загора с Любомир Вълков, Слава и Виолета на чай и кафе в уютно ресторантче до радиото, потеглихме към Пловдив.
И ако според първото изречение на “Платното на Пенелопа”, “в града на хълмовете отдавна никой не живееше с изкуството”, 25 години след първото издание на книжката, с новото й томче аз и сестра ми се връщахме в европейската столица на културата.
Там, а и навсякъде, където ме поканят, тепърва ще представя книжката. Защото проф. Светлозар Игов казва в предговора: “Мисля, че това ново издание на първия й роман заслужава да стане достояние на едно ново поколение читатели”. И защото ако говорим за Одисей, не бива да забравяме Пенелопа.
А в Пловдив мама ни чакаше. Както го прави винаги, където и да тръгваме. Когато и да се върнем.
P.S. Благодаря още на целия екип на Библиотека „Родина“, на усмихнатата им фотографка, на Краси, която започна срещата и я документира, на Радио Стара Загора за атмосферата, на кмета Живко Тодоров, от когото получих букет и на всички, които отделиха час и половина от личното си време на 14 март, за да бъдем заедно!
За „Платното на Пенелопа“ (Издателство Fast Print Books, 2019 г.): Две сюжетни линии – едната, вървяща по ръба на мита за Пенелопа и Одисей от древността, когато всичко изглежда приказно, даже най-дълбоката самота; другата – съвременна история на двама влюбени, чийто общ семеен кораб не оцелява в бурите на ревността и себелюбието. Преплетени паралелно, разговарят между времена и пространства колкото за любовта, страстта, отдаването, очакването и самотата, толкова и за техния бряг. На който можеш да избереш дали да продължиш да тъчеш савана на очакването си или платното на кораба за отплаване. А ако с лице към океана от книги вече държите “Платното на Пенелопа” в ръце, вече сте открили една миниатюрна мида, в чиято сърцевина са надиплени въпроси за възпитанието на чувствата. Ще откриете ли отговори за себе си в двете паралелно разказани истории: от древността и съвремието? Вижте между страничките. Може да поръчате с автограф чрез авторската ми фейсбук страничка, а скоро и в първата книжна онлайн платформа с домейн на кирилица книги.ею
Редактор: Василка Беева, автор на корицата: Юлиан Георгиев
February 14, 2019
И защото без любов не можеш
И защото без любов не можеш нито да пишеш, нито да вдигаш наздравица, наздравици любов от мен в този слънчев ;) четвъртък:
От бъдещите ми книги:
Покани го
Покани го
на разсъмване
и точно когато,
според всички,
нямаш нищо.
Ако остане до залез,,
споделяйки пространството
на цял един ден
пред празната маса
и пламъчето на очите ти,
отвори дверите
на богатството си:
изсипи пред нозете му
плодородието на сърцето си,
пийте от извора му,
и яжте от плодовете му.
И засадете в нощта
семенце
на любовта.
Когато се върнеш
Виното,
разпенено чак до ръба
на залеза,
искри – недокоснато.
Знам,
ще го изпием до дъно,
когато се върнеш.
А на сутринта
лозата над прозореца ни
ще е родила.
Пролетно
Цветчетата нежни
в очите ти снежните
преспи ще разтопят.
Под вишните лятото
ще шепне на ятото,
пърхащо в моята гръд.
И в клонките песен
на нашата есен
ще слуша светът.
И в теб трептяща
И даже да заспиш опиянена
от обещанията на деня,
Тя ще остане будна, за да грее
в нощта наместо огнена луна.
Ще те завие, може и да те погали.
И не стена, а тишина
ще разстеле край теб, за да те пази
от битки даже и в съня.
Докато тичаш устремена
към всяко с яркост мамещо небе
и търсиш извори студени
в пустини, дето раждат ветрове
от пясък и от самота, но даже
и те не оцеляват в тази шир…
Докато после потушиш пожара
на отчаянието си. И мир
докато не поискаш да намериш –
при залез в чаша с вино приютен,
и нощ, в чиито глътки да премерваш
копнежа си по всеки следващ ден…
Тя ще е с теб. До теб. И в теб трептяща.
Роса в нощта. И през деня звезда.
Ранявана, предавана, кървяща,
но животворна – Любовта.
Нишка през времето
Като нишка прозрачна
на паяжина,
мъкнем свойта любов
по стената
на времето.
Ту олеква
и сякаш ще хвръкне
след перцето самотно
на птицата,
цяла зима сънуваща
до прозореца
колко топла
завивка изплели сме.
Ту така натежава,
че спираме.
И отмятаме я
от раменете си-
миг преди
да се скършат
от товара
на лекотата й.
Невидима нишка –
като дим,
а пропуква стената,
като цветето на Орфей.
От „Думите ме носят“ (Изд. „Буквите:, 2017 г.):
Старите майстори
Как да е луда любовта като вино,
ако лозята са вече изкоренени?
Наливат старите майстори в пивницата
на времето тайните си несподелени.
Как лъщяха по изгрев зърната на гроздето –
черни перли на най-топлата гръд!
И изпълваше погледа им по пладне с горест
лепкав, сокът на напращелия плод.
Как пристъпваха плахо да го погалят!
И набъбваше със следобеда им страстта
да разсъбличат и лудо да любят безкрая
ред по ред, асма по асма…
Как наяве сънуваха, че дълбоко проникват
и не спират да мачкат жарката плът.
А насън всяка нощ изпразваха линове
и по вино гадаеха бъдещия си път.
Стари, бъчвите дъбови сутрин ги чакаха
да измият очите им, да ги напълнят с живот.
Колко зими така любовта отлежаваше
и как напролет се будеше с нектара на Бог…
А са празни лозята на младостта им. И вече
сухи са линовете даже на старостта.
Ще затвори пивницата на времето. Но в синовете им
като младо вино ще шупне любовта.
Поезия на двора
Поезията е на двора.
Където първата арония се кипри
смутено, някак, между клоните
на храста.
Тук слънчевият лъч не може да я види,
да я хареса и да я поиска
за дългите си дни, в които облакът
затиска с белия си пух вратата
на небесния му дом.
Преди да я откъсна, за да я погледам
и наситя сетивата си
с червено-черния загар
на идеалния й кръг,
глухарчето до клоните на храста
се разпука
и в кошничката му за слънчеви лъчи
най-любопитният от тях се хвърли
с глава напред, подобно акробат,
и докато въртеше се във въздуха
с блетящото си салто…
я зърна.
Мигът на влюбването –
от стихосбирката,
която дворът пише всяка сутрин
и всяка вечер слага под възглавницата
на Вселената.
И още може да прочетете в F2F TV:
http://f2ftv.net/2019/02/14/%D0%BD%D0...
От бъдещите ми книги:
Покани го
Покани го
на разсъмване
и точно когато,
според всички,
нямаш нищо.
Ако остане до залез,,
споделяйки пространството
на цял един ден
пред празната маса
и пламъчето на очите ти,
отвори дверите
на богатството си:
изсипи пред нозете му
плодородието на сърцето си,
пийте от извора му,
и яжте от плодовете му.
И засадете в нощта
семенце
на любовта.
Когато се върнеш
Виното,
разпенено чак до ръба
на залеза,
искри – недокоснато.
Знам,
ще го изпием до дъно,
когато се върнеш.
А на сутринта
лозата над прозореца ни
ще е родила.
Пролетно
Цветчетата нежни
в очите ти снежните
преспи ще разтопят.
Под вишните лятото
ще шепне на ятото,
пърхащо в моята гръд.
И в клонките песен
на нашата есен
ще слуша светът.
И в теб трептяща
И даже да заспиш опиянена
от обещанията на деня,
Тя ще остане будна, за да грее
в нощта наместо огнена луна.
Ще те завие, може и да те погали.
И не стена, а тишина
ще разстеле край теб, за да те пази
от битки даже и в съня.
Докато тичаш устремена
към всяко с яркост мамещо небе
и търсиш извори студени
в пустини, дето раждат ветрове
от пясък и от самота, но даже
и те не оцеляват в тази шир…
Докато после потушиш пожара
на отчаянието си. И мир
докато не поискаш да намериш –
при залез в чаша с вино приютен,
и нощ, в чиито глътки да премерваш
копнежа си по всеки следващ ден…
Тя ще е с теб. До теб. И в теб трептяща.
Роса в нощта. И през деня звезда.
Ранявана, предавана, кървяща,
но животворна – Любовта.
Нишка през времето
Като нишка прозрачна
на паяжина,
мъкнем свойта любов
по стената
на времето.
Ту олеква
и сякаш ще хвръкне
след перцето самотно
на птицата,
цяла зима сънуваща
до прозореца
колко топла
завивка изплели сме.
Ту така натежава,
че спираме.
И отмятаме я
от раменете си-
миг преди
да се скършат
от товара
на лекотата й.
Невидима нишка –
като дим,
а пропуква стената,
като цветето на Орфей.
От „Думите ме носят“ (Изд. „Буквите:, 2017 г.):
Старите майстори
Как да е луда любовта като вино,
ако лозята са вече изкоренени?
Наливат старите майстори в пивницата
на времето тайните си несподелени.
Как лъщяха по изгрев зърната на гроздето –
черни перли на най-топлата гръд!
И изпълваше погледа им по пладне с горест
лепкав, сокът на напращелия плод.
Как пристъпваха плахо да го погалят!
И набъбваше със следобеда им страстта
да разсъбличат и лудо да любят безкрая
ред по ред, асма по асма…
Как наяве сънуваха, че дълбоко проникват
и не спират да мачкат жарката плът.
А насън всяка нощ изпразваха линове
и по вино гадаеха бъдещия си път.
Стари, бъчвите дъбови сутрин ги чакаха
да измият очите им, да ги напълнят с живот.
Колко зими така любовта отлежаваше
и как напролет се будеше с нектара на Бог…
А са празни лозята на младостта им. И вече
сухи са линовете даже на старостта.
Ще затвори пивницата на времето. Но в синовете им
като младо вино ще шупне любовта.
Поезия на двора
Поезията е на двора.
Където първата арония се кипри
смутено, някак, между клоните
на храста.
Тук слънчевият лъч не може да я види,
да я хареса и да я поиска
за дългите си дни, в които облакът
затиска с белия си пух вратата
на небесния му дом.
Преди да я откъсна, за да я погледам
и наситя сетивата си
с червено-черния загар
на идеалния й кръг,
глухарчето до клоните на храста
се разпука
и в кошничката му за слънчеви лъчи
най-любопитният от тях се хвърли
с глава напред, подобно акробат,
и докато въртеше се във въздуха
с блетящото си салто…
я зърна.
Мигът на влюбването –
от стихосбирката,
която дворът пише всяка сутрин
и всяка вечер слага под възглавницата
на Вселената.
И още може да прочетете в F2F TV:
http://f2ftv.net/2019/02/14/%D0%BD%D0...
August 2, 2017
Малко за мен?
Родена съм в Пловдив. От края на 2016-та за почти две години живях в Испания. И - на път към билото на 50-те ми години, отново в Пловдив откривам центъра на живота си. На половината на този път вече бях филолог по образование, една петилетка по-късно вече знаех със сигурност, че обичам професията си на журналист. Днес тврдя, че по сърце винаги обаче съм била разказвач на истории.
Първите ми публикации са свързани с поезия и са в ученическите и студентските ми години. Във втори курс на университета спечелих Националната студентска литературна награда с разказа "Писмо до К.", който е и първата история в романа ми „Писма под възглавницата“. Делят го точно 20 години от първата ми книга„Платното на Пенелопа". Тя излезе през 1994 г. чрез Издателство "Хр. Г. Данов" с конкурс на Националния център по книгоиздаване и беше представена за първи път пред публика от проф. Светлозар Игов. Тогава носех фамилията Баева, така че ако намерите все още някъде книжката – да не се чудите защо от снимката ви гледа същото момиче ;) но името му не е съвсем същото.
Точно 20 години по-късно се върнах към „литературата“ с рождената си фамилия и с романа „Писма под възглавницата“. Ръкописът му беше сред спечелилите конкурс по програмата на Община Пловдив за финансиране на книги на пловдивски автори и важни за Пловдив издания. Излезе от печат под знака на ИК „Хермес“ през ноември 2014-та. Романът имаше премиери в Пловдив, София и Варна. Представянето му бе включено в Официалната програма на Община Сопот за честване на 165 години от рождението на Иван Вазов, а по повод деня на библиотекаря получих поканена да срещна книгата си с читалищните дейци от Община Марица.
Третият ми роман „Свети Никола от Залива на подковата“ (Издателство Fast Print Books) излезе от печат през 2016 г.. Представих го два пъти в Пловдив, в Сопот, а за Деня на будителите - в село Калековец - родното място на моя баща, и в Асеновград.
През есента на същата година със стихотворението „Сезон на мечтите“ спечелих първа награда за поезия в Националния конкурс „По стъпките на лятото“ на Фондация „Буквите“ в партньорство с БНР. През месец април 2017-та, в резултат на наградата, излезе четвъртата ми книга и първа с поезия „Думите ме носят“ (Издателство Буквите). Премиерата й беше в Пловдив и в София в края на същия месец.
В литературната платформа PlovdivLit може да прочетете разказа ми „Корабът на семейство Алварес“ от „Писма под възглавницата“ - на български и в превод на английски език от Анелия Данилова.
Радвам се да ви съобщя, че в навечерието на 24 май 2017-та станах член на Poetas del Mundo (Движение Световни поети) по покана на посланика му Виолета Бончева. В онлайн платформата му може да ме намерите с няколко стихотворения, засега само на български език, но се надявам скоро – и на испански :)
Юни отвори пред мен вратите на Клуба на българските писателки, а почти в края на месеца станах част и от Дружеството на писателите в родния ми Пловдив.
Убедена съм, че светът има нужда от разказвачи на истории, за да оцелее. А вие?
Първите ми публикации са свързани с поезия и са в ученическите и студентските ми години. Във втори курс на университета спечелих Националната студентска литературна награда с разказа "Писмо до К.", който е и първата история в романа ми „Писма под възглавницата“. Делят го точно 20 години от първата ми книга„Платното на Пенелопа". Тя излезе през 1994 г. чрез Издателство "Хр. Г. Данов" с конкурс на Националния център по книгоиздаване и беше представена за първи път пред публика от проф. Светлозар Игов. Тогава носех фамилията Баева, така че ако намерите все още някъде книжката – да не се чудите защо от снимката ви гледа същото момиче ;) но името му не е съвсем същото.
Точно 20 години по-късно се върнах към „литературата“ с рождената си фамилия и с романа „Писма под възглавницата“. Ръкописът му беше сред спечелилите конкурс по програмата на Община Пловдив за финансиране на книги на пловдивски автори и важни за Пловдив издания. Излезе от печат под знака на ИК „Хермес“ през ноември 2014-та. Романът имаше премиери в Пловдив, София и Варна. Представянето му бе включено в Официалната програма на Община Сопот за честване на 165 години от рождението на Иван Вазов, а по повод деня на библиотекаря получих поканена да срещна книгата си с читалищните дейци от Община Марица.
Третият ми роман „Свети Никола от Залива на подковата“ (Издателство Fast Print Books) излезе от печат през 2016 г.. Представих го два пъти в Пловдив, в Сопот, а за Деня на будителите - в село Калековец - родното място на моя баща, и в Асеновград.
През есента на същата година със стихотворението „Сезон на мечтите“ спечелих първа награда за поезия в Националния конкурс „По стъпките на лятото“ на Фондация „Буквите“ в партньорство с БНР. През месец април 2017-та, в резултат на наградата, излезе четвъртата ми книга и първа с поезия „Думите ме носят“ (Издателство Буквите). Премиерата й беше в Пловдив и в София в края на същия месец.
В литературната платформа PlovdivLit може да прочетете разказа ми „Корабът на семейство Алварес“ от „Писма под възглавницата“ - на български и в превод на английски език от Анелия Данилова.
Радвам се да ви съобщя, че в навечерието на 24 май 2017-та станах член на Poetas del Mundo (Движение Световни поети) по покана на посланика му Виолета Бончева. В онлайн платформата му може да ме намерите с няколко стихотворения, засега само на български език, но се надявам скоро – и на испански :)
Юни отвори пред мен вратите на Клуба на българските писателки, а почти в края на месеца станах част и от Дружеството на писателите в родния ми Пловдив.
Убедена съм, че светът има нужда от разказвачи на истории, за да оцелее. А вие?
