I.G. Lilith's Blog

Hello readers! You have the chance to grab a free copy of my book on Amazon. I'll be happy if you give chance to read it and support me with reviews on Amazon and Goodreads. Thank you!
Promotion is available from today till 9.04. this month.
Scarlett: Dawn Of Rebellion #1

Хана любезно покани надарените вътре и им посочи да се настанят удобно на една от редиците със столове.
Люспестите ѝ приятели винаги я оставяха да води разговора. Пое си въздух и се вгледа в новите лица. След един дълъг миг проговори:
– Тук сте, защото сте родени за нещо велико! Казвам се Хана и съм една от вас. Аз също съм израснала в лаборатория, като някои от вас. Едва от около половин година дишам свежия въздух извън кошмарното място. Днес съм тук, благодарение на решението на тези люспести глупчовци, да се борят за живота си. Благодарение на тях, днес вие също сте тук! Не позволявайте външният им вид да ви плаши. Не ви мислят злото! Във вашите лица те виждат силни съюзници. Ние се нуждаем от тях и те се нуждаят от нас. Заедно ще се изправим срещу покварената власт!
Себеподобните ѝ я слушаха с интерес, без да я прекъсват нито един път. Очите им любопитно наблюдаваха ту нея, ту люспестите гиганти. Щяха да изпитват страх от тези същества при други обстоятелства, ала те бяха близки с надарена и това драстично променяше мислите им за тях. Беше вродено при децата чудо, ако им помогнат да връщат помощта.
При дългата пауза, момчето, което Хана гони из улиците се прокашля и намери смелост пръв да проговори.
– За война срещу правителството ли става дума?
Хана се спогледа с рептилите и очите ѝ отново се върнаха към момчето.
– Няма да отговарям заобиколно нито ще ви лъжа. Трябва да си имаме доверие един на друг – да, говорим за война. Война, която да доведе до световна революция!
Мълчанието дълго се застоя в залата.
Хана гледаше своите събратя и сестри и те гледаха нея. Надареното момиче, знаеше, че колкото и силни думи да казваше, не от тях зависеше решението на останалите надарени. Те трябваше да чувстват искренно, и изцяло от сърцата си, действията си. Не можеха да бъдат подкупени нито излъгани. Ако искаха да ги спечелят за каузата си, истината бе най-доброто решение.
Хана включи холограмния екран. Беше време да им покаже пред какво се изправяха. Кратка история на Орионкста араса и завземането на планетата. Истината за Земляните и реалната им роля в играта на Кралицата.
– Те ни използват като добитък! – Ахна едно от децата.
Залата се озвучи от гласовете им.
– Хората са беззащитни да се защитават от тези същества – друг надарен продума на висок глас.
– Ние ви предлагаме дом и защита! Заедно ще се борим срещу тиранията. Ще сложим край на цялата илюзия, в която карат човечеството да вярва. Нека да си подадем ръце! – Андал се намеси в шумотевицата.
Гласовете им утихнаха, очите им се спряха върху нея. Опита се да разбере чрез тях чувствата и мислите им. Не изпитваха страх нито от рептилите в залата, нито от идеята за мащабна революция. Очите им безмълвно крещяха „свобода и справедливост“. Чувстваха се у дома и готови за война!

Изида бе изпълнила заканите си да не позволява на Скарлет да се движи свободно из кралският кораб. Втори ден вече бе затворена в наностъклена клетка. Кралицата се страхуваше от заканата на момичето. Идваха и ѝ носеха храна и вода. Изкарваха я само за час, за поредния експеримент, и я връщаха обратно.
„Проклета люспеста кучка“ – ругаеше я мислено русокоската.
Имаше чувството, че щеше да полудее в тази стъклена кутия. Стотиците експерименти върху тялото ѝ не можеха да я доведат до лудост, както това да бъде затворена в изолирана клетка. Сгреши като се закани пред Изида, че ще се самоубие. Сега съжаляваше, че го бе направила. Един глупав ход от нейна страна. Искаше просто да я провокира сама да я убие. Явно беше прекалено ценен екземпляр за Кралицата.
Мислите ѝ бяха прекъснати от отварянето на тежката механична порта на залата. Погледна към нея и видя едрият силует на рептил.
С бавни стъпки хрътката започна да се приближава към нея.
– Ланти'с... – промърмори на себе си Скарлет.
Мразеше това копеле от дъното на душата си. За какво, по дяволите, бе дошъл?
Мускулистият рептил се загледа в нея. Усмихна се едвам и в жълтите му хищнически очи, се появи задоволство, че я вижда укротена в клетка.
– Изкушаваща гледка си, русокоске. Една същинска мишчица в капан! – Засмя се злобно на думите си. – Погледни само, докъде те отведе глупостта ти. Изида не можеш да я манипулираш нито да я провокираш.
– Какво искаш, Ланти'с? – Скарлет с остър тон сряза хрътката.
– Това, което неистово жадувам, все още Изида не ми позволява да го направя. Просто ми харесва да те гледам беззащитна. А и се обзалагам, че ти е скучно да стоиш самичка.
– Не ми е нужна ничия компания. Особено твоята! – Скарлет ядно запрати плюнката си по стъклото, където се бе изправил рептила. Ненавиждаше го. Искаше да го изгори в пламъците си.
– Един ден, Скарлет, един ден ще получиш това, за което си мечтаеш. Ще те освободя от мъките ти, чрез моите собствени ръце. До тогава, ще трябва да потърпиш!
Нямаше как да му отговори. Ала заканите му предизвикаха сините ѝ очи да излъчват още по-голяма омраза към него.
Ланти'с ѝ обърна гръб и тръгна към портата.
Скарлет се развика след него:
– Ще те убия, копеле. Един ден ще те убия! Ще гориш в огненото ми торнадо и ще ме молиш за милост.
Не обърна внимание на думите ѝ и излезе през масивната врата. Един ден щеше да ѝ счупи врата и да изсмучи кръвта от тялото ѝ в честен двубой.

"В устрема да намерят някое изоставено място из Лос Анджелис, за да можеше Скарлет да практикува способностите си, без някой да станеше свидетел, момичето и момчето обикаляха улиците на града. Нищо неподозриращи за вече излъченият репортаж от новинарският канал на Джийн, двамата бяха забелязали как няколко души ги зяпаха, докато минаваха покрай тях, но отдадоха това поведение на непознатите на предположението, че са постоянни посетители на тази улица и виждаха за пръв път непознатите лица на Кристофър и Скарлет. Но непознатите ги познаваха от екрана и бяха видяли и изявлението на световните лидери преди няколко минути, че даваха награда за всяка информация за местоположението на опасните бунтовниците. Сумата не беше никак малка и това бе добър мотив за един от непознатите да притича до отсрещната страна на улицата към уличния телефон и да направи един кратък телефонен разговор.
Няколко минути по-късно, уморен от дългата разходка Кристофър тъкмо щеше да предложи на приятелката си да се връщаха обратно към тайната лаборатория на баща му, когато нощната тишина беше нарушена от силният шум на приближаващ хеликоптер.
Двамата се обърнаха и видяха как в другият край на улицата, непознатите покрай, които бяха минали, да сочат с пръсти на пилота към тях. Летателната машина набра скорост над сградите и силен прожектор освети двата заподозрени обекта. Няколко секунди след това, машината започна да лети на едно място, въже се спусна от нея и около десет тежко въоръжени войника започнаха да слизат по него.
– Какво, по дяволите? – Крис прокриваше очи с ръка от силната ослепяваща светлина на прожектора.
– Мамка му! – Скарлет наруга, когато видя войниците да тичат към тях, с вдигнати мерници на оръжията им. – Не се отделяй от мен, Крис! Дошли са за нас.
Първата мисъл, която мина през главата на момичето, бе да се телепортира. Войниците нямаше да могат да реагират бързо и щеше да им се измъкне, но осъзнаваше, че не може да го стори, защото трябваше да го направи с Кристофър, а на момчето му трябваше много повече време, за да се настроеше за дематериализация. А в момента всяка секунда беше от голямо значение. На Скарлет ѝ оставаше само една възможност – да се изправеше срещу враговете си!
– Крис, застани зад мен и не мърдай! – тя бутна пъстроокото момче зад гърба си.
Вдигна ръцете си хоризонтално с насочени длани към нощното небе и се концетрира върху задачата да пробуди гнева в себе си. За част от секундата дланите ѝ започнаха да димят, след още една кратка секунда огънят пламна и тя съсредоточи енергията на съзнанието си в образуването на огнени кълба. Не ѝ отне много време да го направи, вече го бе правила десетки пъти в тренировките си в Грегвил, отдели пламтящите кълба над дланите си и с помощта на телекинезата ги запрати към двама от войниците в края на редицата, която не спираше да се приблежава към тях.
Дрехите на униформените мъже пламнаха при удара на огнените кълба върху телата им. Двамата войника започнаха да крещят паникьосани, хвърлиха оръжията от ръцете си и се свлякоха на асвалта. Направиха опит с търкаляне да потушат запалените дрехи върху тях, но безуспешно. Крясъците им се засилиха и започнаха да кънтят из улицата и между сградите.
Една дузина от гражданите на Лос Анджелис се появиха от прозорците на жилищата си, за да станат свидетели на сцената разиграваща се на улицата пред домовете им.
Във въздуха се разнесе миризмата на изгоряла плът, а виковете на двамата войника бяха утихнали. Телата им лежаха на асвалта безжизнено.
„Жалко, че нямате пожарогасители, шибаняци!“ – каза на ум Скарлет и вниманието ѝ се върна към останалите войници, които вече се бяха окупители от шока и отново бяха подновили придвижването си към нея и Кристофър.
Следващата мисъл, която се зароди в съзнанието на Скарлет бе да стовари хеликоптера върху пехотната група. С един коршум два заека. Решителна усмивка се появи на лицето ѝ и тя погледна към летящата машина, която продължаваше все така да стои на едно място и с прожектора да осветява нея и приятеля ѝ. Щом се бе справила с масивния джип, едва ли и хеликоптера щеше да я затрудни.
– Чао, чао, метална птичке! – изрече тя и насочи енергията на съзнанието си върху него.
Машината започваше да поддава под натиска на мислите ѝ и русокосото момиче съвсем ясно видя уплахата в лицето на пилота.
– Скарлет, почакай, какво правиш? – Кристофър застана до нея осъзнавайки какво беше намислила приятелката му. – Не можеш да го направиш. Тук е пълно с невинни хора!
– Нямам друг избор, Крис! Отдръпни се и бъди готов да бягаш към завоя водещ към другата улица. Намери прикритие зад сградата на ъгъла.
– Няма да мръдна от тук! Полудя ли? – момчето повиши глас. – По-добре да ме убият, вместо заради мен да загинат невинни хора.
– Сега ли намери да си твърдоглав? Нямаме време за спор, бягай към ъгъла на сградата, Крис!
– Забрави! Аз се предавам. Няма да позволя животите на тези хора да тежат на съвестта ми! – изрече Кристофър и с бавни крачки мина пред Скарлет и тръгна с вдигнати ръце към войниците, които вече се намираха на няколко метра от тях.
– Мътните да те вземат, Крис! – в сините очи на момичето се появиха сълзи. Не можеше да стовари хеликоптера, когато той се намираше в обсега на удара. Не ѝ оставаше нищо друго, освен да се предаде.
Падна на колене и вдигна ръцете си високо. Явно това бе края на бунтовническото ѝ приключение.
***
Мъжката фигура от покрива на хотел „Юнивърс“ наблюдаваше случващото се на улицата от аварийната стълба на една от близките сгради, потънала в мрака.
Брендън Снейк за момент бе помислил, че нямаше да се намесва в битката и че русокоската държеше контрола над ситуацията, докато не видя момчето да се предава и непознатото русо момиче да следва примера му. Тази битка не трябваше да свършва така!
Пъстрите му очи се преместиха върху пилота на хеликоптера, вече знаеше какво трябва да направи. Едрото му мусколесто тяло скочи от стълбата и се презими на асфалта. Пробяга незабелязано под летятащата метална машина, хвана се за висящото въже, по което бяха слезли войниците, и започна да се изкачва по него. Разбира се, можеше да стигне и чрез телепортация до мишената, но предпочиташе да не забравя удоволствието от телесните движения. Винаги се намираха и други ситуации, в които му беше наложителна дематериализацията, а и изкачването по въжето, бе истинско изкушение за него.
Няколко мига по-късно се намираше в корпуса на хеликоптера и бързо застана зад пилота, който беше в пълно невидение за присъствието му, хвана главата му здраво и силно с двете си ръце и съсредоточи мислите си върху задачата да подчини съзнанието на военният пилот. С времето се беше научил да подчинява не само като гледа врага си в очите, но и ако нямаше възможност да вижда очите му.
Пилотът се опита да се съпротивлява и да се измъкне от захватката на нападателя, но нямаше никакъв шанс срещу гласа, който му заповядваше да стреля по войниците долу на улицата, които вече се канеха да закопчаят момичето и момчето, а няколко цеви на карабини бяха опряни в главите им.
С избила пот на челото, Брендън извика на глас една от командите, която вече заповядваше няколко пъти поред на съзнанието на пилота:
– Стреляй, мамка ти!
Картечницата на хеликоптера се размърда с механичен звук и се насочи към целите си. Прихвана в обсег един от войниците насочили оръжие срещу непознатото момиче и с един изтрел пръсна главата на войника през слепоочието му, малко под бронираната каска на военната екипировка.
Големият калибар на куршума нанесе такова поражение върху черепа на мъжа, че войниците в близост до него моментално бяха изпръскани с кръв. Тялото падна на земята и на асфалта, до главата на войника, започна да се образува голяма локва от животворната червена течност.
Скарлет и Кристофър моментално се снишиха инстиктивно до земята. И те като войниците бяха объркани от случилото се преди миг. Погледнаха към хеликоптера и видяха мъжката фигура зад пилота положила ръце върху главата му.
Останалите войници започнаха да стрелят с плазмените оръжия срещу летящата машина.
Изплашените граждани се скриха от прозорците на домовете си, а Брендън в този момент бе готов да изпълни следващата си стъпка срещу униформените мъже под него.
Този път даде заповед на пилота да изстреля ситната наномрежа срещу тях. Много добре знаеше, с какво бяха оборудвани тези хеликоптери – не се сблъскваше с тях за пръв път.
Пилотът се подчини на заповедта и натисна на холограмното табло залп за оръдието заредено с мрежата. Тя политна към войниците падна върху тях и моментално започна да се стяга около телата им, за да се заключеше в крайщата със силните магнити. Войниците загубиха равновесие и паднаха на земята, а умната мрежа не спираше да се пристяга около тях.
Очите на Брендън се срещнаха с погледа на русокосото момиче:
„Отдръпнете се от войниците!“ – Скарлет чу в главата си гласа на непознатия от хеликоптера.
Хвана Кристофър за ръка и с бягащи крачки се отделечиха от униформените мъже прихванати в странната мрежа.
– А сега, учисти и останалите шибани копелета – мъжът за пореден път се подчини на Брендън и започна да стреля по хванатите в капана военни мъже.
Виковете им на предсмъртна болка се заглушиха от силният шум на стрелящата картченица. Сребристата мрежа се пропи със цвета от обилната кръв пролята от телата на войниците.
Под командата на Брендън, пилотът преземи хеликоптера в средата на широката улица, и преди младият мъж да освободи съзнанието му от контрола си, захвана врата на войника в задушаваща схватка и го счупи. Измъкна се бързо от металната машина и отиде да провери труповете в мрежата – работата бе свършена отлично!"

ПРОЛОГ

" „Тя знаеше, че прави най-голямата грешка в живота си! Не можеше да се пребори с десет войника наведнъж. А и след като плазмата от оръжието на войниците, пов реди нейното оръжие, не разполагаше с нищо, с което да продължи битката до последно. Това ли бе последният миг от живота ѝ?“
Пръстите ѝ бързо се движеха по клавиатурата на лаптопа ѝ. Щракащият шум нарушаваше всяка секунда от тишината в спалнята ѝ. Само за кратки моменти, младата чернокоса жена спираше работата върху ръкописът си, за да протегне дясната си ръка към купата върху нощното ѝ шкафче и да поеме в устата си, без да отделя поглед от екрана, поредната порция от шоколадови бонбони.
Научна фантастика и шоколад – нямаше по-добра комбинация за нея, с която да прекарва късните часове от вечерта.
От няколко месеца бе започнала да пише втората си книга. Агентът ѝ я чакаше, издателството, което издаде първата ѝ книга, също я очакваше, а феновете ѝ не спираха да задават въпроса: „Кога щяха да прочетат нещо ново от нея?"
Дали работеше под напрежение? Ни най-малко. Абсолютно никой не дишаше във врата ѝ! И макар изпълнена със стрес, Лорън Пейдж бе почти на финалната права да завърши ръкописът си. Много скоро всички щяха да бъдат доволни, а тя щеше да се отдаде на блаженна почивка..
След големият успех на първата ѝ книга – „Война между световете“, можеше да си позволи една адски скъпа седмица в Дубай.
Зелените ѝ очи се върнаха обратно на последния написан откъс. Чакаше я труден избор. Героинята ѝ се намираше в трудна ситуация, в една от онези, в които извършваш напълно нереалистични действия и ставаш герой или реалистично приемаш факта, че ще поемеш последния си дъх и ще умреш геройски.
Фактът, че пишеше „фантастика“, никога не можеше да я накара да напише измишльотина. Тя бе реалист и в живота, препочиташе да се придържа към реалността, дори и в този жанр.
Ръката ѝ автоматично се протегна за поредното шоколадово бонбонче. Задържа го в устата си, колкото се може по-дълго време, за да се наслади на млечният му вкус и въздъхна в екстаз. Боже, яденето на шоколад ѝ доставяше същото удоволствие, като от правенето на секс!
За няколко секунди се заслуша в свистенето на вятъра отвън. Звукът я накара да потръпне, също така да се прокълне, че се бе преместила да живее в Чикаго. С поглед се увери, че обутите ѝ в пухени чорапи, карака, не се бяха измъкнали из под одеялото незабелязано. Как само мразеше зимата в Чикаго!
Лорън върна вниманието си върху клавиатурата и така познатият щракащ шум се възвърна, за да нарушава отново тишината.
– Е, смела ми Сторм, време е да умреш славно...

❧

„Гордън бягаше през опораженото бойно поле. Почти бе останал без сили, но адреналина в кръвта му, не му позволяваше да спре за нищо на света.
Мисълта, че жената на живота му се намираше в големият извънземен кораб, нямаше да му позволи да спре своя бяг. Трябваше на всяка цена да измъкне Патриша от опасните хуноноидни пришълци!“
Джей Картър свали очилата си и разтърка уморените си очи. Не беше ставал от работното си бюро в продължение на пет часа. Гърбът го болеше и се чувстваше изцеден като лимон. А стомаха му от един час му напомняше, че днес не бе хапвал нищо.
Цял месец работеше напрегнато над първата си книга. Досега беше печелил няколко литературни конкурса за научно фантастични разкази и имаше издаден един сборник с кратките произведения. Това не му попречи, докато работеше в автосервиза, за да можеше да се издържа, да си наеме и агент, който всеки ден го тикаше да се захване с писането на роман.
Даяна Хамилтън не спираше да му повтаря, че с неговият талант и нейните отлични качества на агент, щеше да го направи „Новият крал на научната фантастика“. Тези нейни реплики се завръщаха в съзнанието му всеки ден. И всеки път реакцията му към тях бе смях до сълзи. Смееше се дори и на работното си място, смееше се и не му пукаше кой го гледа или слуша. Не че се подценяваше като писател, а просто, защото никога не беше мислил за себе си в тази светлина. Дори и сега , по път за кухнята, смехът му ехтеше между стените.
Спря пред хладилника, но преди да престъпеше към избора си на меню, погледът му се стрелна през прозореца, и за един миг се загледа в студения танц на снежинките, които от два дена не спираха да затрупват улиците на Ню Йорк.
Обичаше зимата, а и след няколко седмици се задаваше и Коледа. И макар че беше вече мъж на тридесет години, все още се радваше на зимния сезон и всичко свързано с него, както, когато бе малко момче.
Разбира се, беше спрял да вярва в Дядо Коледа, преди доста години, но магията на този сезон, никога не се промени в него.
Изкъркорването на стомаха му го върна обратно към причината поради, която се намираше в кухнята. Бе гладен като вълк!
Побърза да прегледа съдържанието на хладилника и без да му мисли много, реши, че щеше да задоволи глада си с бъркани яйца и картофено пюре, което стоеше непокътнато от няколко дни. А след това, щеше да продължи да прекарва почивният си ден в писане. На Даяна не ѝ допадаше, когато почивният му ден изтичаше между пръстите му, без да е написал и едно изречение."