Nick Mason

“Въпреки че притежавахме забележителната способност да се вбесяваме и тревожим взаимно с абсолютно безизразни физиономии, ние никога не развихме умението да разговаряме помежду си за важните въпроси. След „The Dark Side of the Moon” се наблюдаваше отявлената тенденция да се критикуваме жестоко един друг и да приемаме критиките още по-зле. Мнозина смятат, че Роджър се наслаждава на конфронтацията, но аз не мисля, че случаят е такъв. Според мен Роджър често не осъзнава колко много притеснява хората и веднъж, щом сметне, че конфронтацията е необходима, е толкова непреклонно решен да победи, че влага всичко от себе си в свадата , а неговото „всичко” може да бъде доста плашещо. Ако погледнем на нещата от добрата им страна, това е огромно преимущество, когато играе голф, тенис или покер... Дейвид от друга страна може и да не е толкова заплашителен на пръв поглед, но щом веднъж реши какъв курс на действие да предприеме, трудно може да бъде отклонен. Когато неговата неподвижна устойчивост се срещна с всепомитащата енергия на Роджър, стана очевидно, че предстояха проблеми.

Защо бяхме готови да се примирим с това, което приличаше на преврат от страна на Роджър? Приемахме много неща като неизбежни, а сега, когато се обърна назад, това ми се струва безсмислено. Подобно малодушно примирение може да е било резултат от постепенните промени в структурата на групата през изминалото десетилетие. Може би, недостатъчно уверен в способностите си на композитор, Дейвид е смятал, че ако се противопоставим на тези промени, рискуваме за загубим Роджър и да се окажем неспособни да продължим напред. Или след напускането на Рик може би сме се страхували да не бъдем маргинализирани и в последствие изхвърлени един по един. Боли ме да го призная, но каквито и да бяха причините, тенденцията Роджър да бъде сочен с пръст като злодея, ако и да е съблазнителна, вероятно не е справедлива.”
― Nick Mason, Inside Out: A Personal History of Pink Floyd