Стефана Белковска's Blog

Има такива хора, които сякаш познаваш от първия момент, които имаш усещането, че си срещал и преди, които носят у себе си онази топлина, твоята топлина, сякаш вече си у дома.За тях лесно отваряш сърцето си, просто, защото то никога не се е затваряло за тях – в предишни животи или пък в забравени сънища….познаваш тяхното и знаеш, че няма да те нарани, защото онова, което носи, е спокойствие, щастие, свобода…Тези хора ти дават криле, онези криле, които вече си имал, но си забравил как да използваш.Забравил си да полетиш.Но с тях отново го правиш. И наистина летиш.Защото с тях просто си себе си.Понякога те преобръщат всичко в живота ти като снежна буря, дошла изведнъж, но по онзи особен, чист и прекрасен начин, със свежестта на зимния въздух, в който дишаш истински, с цялото си сърце.Докосването им те кара да се усмихваш, целувката им носи топлина, прегръщайки ги се чувстваш спокоен, чувстваш се щастлив. И дори понякога да се случва да има урагани в снежните бури, то е само защото се чувстваме неразбрани от тези, за които сме сигурни, че ще ни разберат. И те всъщност винаги го правят. Просто трябва да им повярваме. Защото, винаги, когато на сутринта се събудим слънцето отново грее в душата ни и отново тръгваме към сърцето си, отново тръгваме към тях.Защото те са нашите хора. Нашите сродни души.

Има и такива хора
които винаги имат сърцето си,

Които са готови да преобърнат душата си

Които не се страхуват сълзите им да падат

Които не крият усмивката си

Дори когато са на везната между радостта и болката...

Те не са перфекктни, не...

Но те дишат от сърцето сиИ живеят на хиляди минути оттукТе знаят как да се усмихват за малко, 
да плачат за нищо

Да се спрат, за да погледат дъгата

Да погалят уличната котка

Да помечтаят с залеза над морето

Да се повярват в безкрайността

Те знаят как да превърнат пясъка в звезди на прах

И от тях да запалят огън в тъмното

За теб, за тях...

Тези хора там са седнали,

На ръба между точното време, между миналото и бъдещето,

За да ви дадат онази прегръдка, която винаги сте чакали

и която няма да ни стопли,

но ще ни накара да летим

Те виждат отвъд външният вид

Отвъд усмивката, отвъд сълзите

Гледат в душата и обичат
просто обичат...

Има и такива хора.Живеещи с цялото си сърце.

Има ей такива дни, които са толкова красиви,
че ти се иска да можеш ги прегърнеш с цялата топлина,
която ти даряват,
с красотата на цялото небе,
в което слънцето залязва в розово лилаво,
с въздуха който сякаш вдишваш повече,
с музиката, която сякаш чуваш повече,
с онова в душата ти, което сякаш те кара да живееш повече...

Някой дни са толкова красиви,
че са способни да изтрият всеки един друг преди тях,
който е бил сив и мрачен,Толкова красиви,
че те карат да тичаш, да скачаш, да летиш,
да обичаш... Целия живот, Музиката, небето и земята
Цветовете
Вятъра
ЗвездитеДа можеш ги вдишвашДа издишваш Да живееш.За такива дни си заслужава всичкоТакива дни осмислят целия живот а само миг,
магичен миг, оставащ в сърцето ни завинаги.

Не ми е самотно
Нито тъжно Просто искам да заспяВ прегръдките на тази топла вечерИ да не бъда пак сама Ще забравя всички думи неизказаниИ премълчани И сълзите скрити ще простяЩе се усмихна на звездите тайноИ с тях в съня ще полетяЩе повярвам в истинските думиОнези, казващи нещаКоито всеки иска да познаеНай-вече дойде ли нощта Ще потърся пътища, пътеки Начини да сбъдна онова,За което мога само да мечтаяИ най-вече да мълчаСплети пръстите си в моите,Тръгвай, тичай, да вървимПо пътя вярващ във звездите
С мен бъди макар до край света.

Изпращаме, посрещаме...Често идването на Новата Година е като пътуване до някоя непозната дестинация, а изпращането й като завръщане вкъщи – отново си на същото място, но някакси си променен... В секундите на отминаващото време често се питаме какво точно ни даде изминалата година или...какво точно й дадохме ние? Дадохме ли й повече от себе си, за да бъде по-хубава за самите нас, повече, за да постигаме целите си и всъщност постигнахме ли ги и наистина..? Спазихме ли обещанията си към нас и към хората, които обичаме, намерихме ли малко повече време за всички ни, но най-вече да спрем поне за малко и да погледаме заобикалящия ни свят? Времето, изтекло като бял снежец, хванат между пръстите ни ни кара да се питаме имаме ли наистина дни за равносметка или всеки ден е равносметка? Лягахме ли си вечер с ръка, поставена на сърцето, благодарейки за най-хубавото, случило се през деня, изброявахме ли сутрин нещата, които имаме, вместо да се оплакваме за нещата, които ни липсват? Обичахме ли малко повече себе си, преди да искаме другите да ни обичат? Останахме ли там, където искахме да бъдем и загърбихме ли онова, което ни дърпа назад? Бяхме ли достатъчно смели да се хвърлим във водовъртежа на времето, рискувайки всичко, за да постигнем само едно? Желания, стремежи, мечти...Често, обръщайки се назад осъзнаваме колко красиви са били миговете, които са минали толкова бързо, докосваме с усмивка снимките, уловили моментите, в които сме били истински щастливи и искаме още от тях и именно в това е вълшебството – в осъзнаването, че сме имали, че можем да имаме и ще имаме още от тях.
И в един свят, където всичко се променя, където всичко се върти, където няма нищо стабилно, ви пожелавам да намерите своята опорна точка, своята крепостна стена – тази, на която винаги можете да се облегнете, когато ветровете на времето ви връхлитат силно, тази, за която да се хванете, когато пропадате някъде там в неизвестното, тази, която ще ви накара да се усмихнете, когато най-много ви се плаче, онази опорна точка, която ще ви накара отново да бъдете себе си, когато най-малко вярвате в това – и независимо дали тя е човек, място, мечта, цел или просто усещане – намерете я, пазете я, защото тя и само тя ще бъде винаги вашата щастлива звезда, която ще помогне мечтите ви да се сбъднат!
Пожелавам ви повече "Обичам те", "Благодаря ти", повече смелост да прощавате и по-малко его, за да казвате "съжалявам", пожелавам ви баланс и хармония вътре във вас, защото първо трябва да ги имаме в себе си, за да можем да ги споделим с другите. <3

Здравей, непознат,
Защо ти пиша ли? Защото идва Коледа и защото поКоледа казват, че мечтите се сбъдват. Сигурна съм, че и ти имаш много мечти,сигурна съм, че вечер заспиваш, сгушен под завивките, представяйки си как те сесбъдват, сигурна съм, че там, в тъмнината твоят вълшебен свят става реалност. Ие красив, нали? Знам, че е красив...Може би и все още вярваш в добрия старец,който идва заедно със залязващата луна, поглежда през прозореца и тайноразпръсва своят вълшебен прашец точно в коледната нощ. И на сутринта се будиш сонова гъделичкащо чувство, с онова оптимистично усещане, че чудесата сеслучват. Защото...ами защото всички вярват в това. Но аз искам днес наистина даповярваш. И затова ще ти разкажа една приказка. Тя не е коледна, тя еприказка за всеки ден. Приказка, с която да заспиваш под топлите завивки въввълшебния си свят и да вярваш...но нека първо да започнем с нея. Имало едновреме едно малко момиченце, то си мечтаело да стане нито принцеса, нито пък балерина,искало да стане писателка. Да, точно така, писателка. Мечтаела си да карахората да се усмихват, когато четат онова, което е написала ,защото знаеш ли,тя си мечтаела за истинска любов, за красиви места, за мир, за сбъднати мечти,за хора, които се държат за ръце и вярвала, че всички по земята мечтаят също затова и че ако го напише, хората ще се усмихват и ще бъдат щастливи...Но нейнатамайка живеела в съвременния свят, знаела, че парите не достигат и трябва даработиш усърдно, за да успееш в живота и постоянно й казвала: „Писателите неизкарват пари”.  Повтаряла й го толковачесто, че малкото момиченце започнало да заспива все по-често с тази мисъл, ане с вълшебния си свят, в който е писателка. И така, малкото момиченцепораснало и станало голяма жена. Станало преуспяла бизнес дама, пътуваща изцелия свят, печелеща много пари, караща скъпи коли. Но нещо все не й достигало.И тя не знаела какво. Докато една вечер, когато си седяла сама, в големия силъскав палат, докато навън валял ситен летен дъжд, безцелно натискала клавишитена лаптопа си и търсела и тя не знаела какво...нещо, нещо, което да допълнищастието, което все така не й стигало. И тогава я видяла – папката на компютъраси, със заглавие „книга”. Очите на голямото момиче се разширири от учудване,пръстите й започнали да трептят от вълнение и то натиснало бутона „отвори”.Вътре, на малък файл стояла първата й книга, книгата, която била написала,когато била още дете, първия й роман. Голямото момиче веднага започнало дачете, чувствайки  в сърцето си онова,което толкова много му липсвало и...започнало да пише. Да пише ли пише. Неспряло да пише цяло лято. Едно дъждовно лято, всяка нощ, до късно, без да спи,пишело ли пишело. Лягало си с трепет в сърцето и се събуждало с усмивка, тичалопо задачи и срещи, а вечер пишело отново и отново. Година по-късно голямотомомиче имало своят първи роман, а малкото момиче – своята сбъдната мечта. Това,което искам да ти кажа, скъпи непознат е, че понякога мечтите ни могат даизглеждат недостижими, понякога могат да изглеждат невероятни, понякога ...могатда изглеждат глупави. Но там, в сърцето си, ние знаем, че истински щастливи смесамо, когато мечтаем. Животът е изключително точнасистема, която често ни води на места, далечни от мечтите ни,по-красиви,по-привлекателни,по-достъпни от невъзможното в сънищата ни...

Животът понякога е въртележка,

обърквайки представите ни каквоискаме наистина

 и подхранвайки страха ни

способни ли сме и заслужаваме ли даго получим....

...но истинската мечта се познава от сърцетои то знае...Знае какда изживее минутите и да преспи часовете,

как да пропътува пространствата, километрите съмнения,

кога да полети и кога да се спре,

кого да обича, за кого да го боли, какво да научи, коеда прости....

И беззначение дали след десет, двадесет или тридесет години,то ще познае своята мечта и пак ще я прегърне....

Ще я прегърне с раните и всички счупвания, нанесло мувремето,

хората, света, живота...

ще я прегърне без страх и ще заплаче...

знаейки че само тя ще събере всички парченца и ще гонаправи отново цяло... 

Затова, скъпи непознат, не спирай да мечтаеш.Не само по Коледа, не само вечер, преди да заспиш, а винаги,винаги, винаги...Защото истинските желания живеят вечно в сърцето и нямапречка, няма сила, няма време, които да ги спре да се осъществят.Голямата мечта е път-тя е цел, любов и светлина.А те винаги побеждават.
Мечтай.
С обич, Стефана

Трябва да призная, че третата новела от новия ми роман "Остани" е моята любима! Нямам търпение да я споделя с Вас! <3

След внезапната смърт на най-добрия си приятел, Роб резервира първия възможен самолетен билет за далечна дестинация. На остров Бали той се озовава далеч от шумотевицата на родния Лондон и виковете на тълпите от фенове на „Тъндърсторм”, намирайки онова, за което мечтае в този момент – спокойствие и тишина. Но не само – на острова Роб среща Кехия, местно момиче с необикновена съдба, което е на път да промени из основи виждането му за живота и да го научи на най-важния урок – че „вкъщи” е в сърцето, независимо къде си по света.

ТЪРСЕТЕ новия роман "Остани" във всички големи книжарници от 01-ви декември!
#нороман #очаквайтескоро
#остани

На кръстопътя между миналото и бъдещето, между силата да запазиш себе си и слабостта да обичаш, стои тя, молитвата на сърцето: 
„Остани!“

В ръцете ви са четири любовни истории за силни характери, различни една от друга, но еднакви в онова, което ги свързва – любовта.

Тай и Луси се питат обичаме ли човека до себе си толкова силно, че да му простим всяка грешка от миналото?
Майк и Ейнджъл се изправят пред предизвикателството да се борят за любовта си, когато всичко около тях крещи, че е невъзможна.
Роб и Кехия се срещат накрай света, само за да разберат, че „вкъщи“ означава „в сърцето“.
А Джесика научава от Роналд, че трябва първо да заобичаме себе си, преди да открием „него“, правилния човек.

„Остани” не е обикновен роман.

„Остани” е пътуване, по онези сложни, криволичещи пътища на душата, там, където търсим първо себе си, преди да открием нея – любовта, за която копнеем.

А когато я намерим, да разберем дали сме готови на всичко, за да я накараме да остане.

ОЧАКВАЙТЕ във всички по-добри книжарници от 01-ви декември!
#stay
#newnovel
#comingsoon

Бях била навсякъде по света но сега исках на остава напълно сама

Последните часове от годината отминават винаги бавно, много бавно...Дали, защото самите ние се опитваме да спрем отминаващото време или просто, защото имаме нужда от още малко от него, за да направим още малко от онова, което все още не сме. Защо винаги именно в тези часове се замисляме за това дали сме постигнали всичко, което сме искали, всичко, което сме си обещали и какво изобщо си обещахме?А не е ли обещанието в края на всяка отминаваща година просто къстче от едни желания, от едни смели мечти....?Бях ли там, където исках да бъда?Прегръщах ли достатъчно тези, които обичам?Говорих ли по-малко,премълчавах ли повече,вървях ли прекалено бързо и спирах ли, когато трябваше....Разбрах ли, че не можеше да имам всичко и че всъщност...Не ми трябваше всичко.Трябваха ми просто още малко от моментите, в коитослънчев лъч докосва лицето ми и ме кара да се усмихна в ледения ден;от любима песен да се разнасе от радиото и да стопли душата ми;от една ръка, която да държа в моята;от едно лице, без което не мога;от една душа, с която да усетя всичко около мен, от едно сръце, с което да обичам повече...
Себе си. Света.
Защото годините никога не са се мерили в часове, още по-малко пък в минути...Те са в онези малки, кратки мигове, каращи дъхът ни да спре за секунди,секунди, в които сме истински себе си, в които сме истински щастливи.Секунди, в които имаме повече от онова, което сме поискали, секунди, в които сме били свободни.
Не колекционирайте неща, събирайте моменти.Докосвайте;обичайте;споделяйте; прощавайте;горетеот обич, страст, желание, мечтиот живот...
Защото часовете са много, но малко са онези мигове, които ще останат завинаги...