Богдана Иванова Калъчева's Blog

Книгите са единствените вещи с душа. Нередно, даже грях, ми се струва да ги наричаме неодушевени предмети.

1. Книгите са лек.

Всеки том разказва неповторима история и лекува някоя от многобройните ни тривиални или неназовими травми. Неслучайно съществува библиотерапията. И неслучайно има аптеки, които предлагат книги, а не лекарства. Всички сме чували репликите „Книгата ме откри в точния момент“ и „Отвори на произволна страница и прочети първото, което се изпречи пред очите ти“. Уповаваме се на книгите, когато сме безсилни да открием отговорите на въпросите, които ни тревожат, в себе си и около себе си.

2. Книгите са антидот.

Насим Никълъс Талеб говори за силата на непрочетените книги (нарича ги антибиблиотека) да ни накарат да осъзнаем колко е нищожно собственото ни знание. Като пример дава внушителната лична библиотека на Умберто Еко с над 30 хиляди тома. Разбира се, че ерудитът Еко не е прочел всичките си книги и напълно е съзнавал невъзможността да го направи в рамките на човешки живот със средна продължителност. Важно за него е било желанието да се самоусъвършенства и наличието на антибиблиотеката му като антидот срещу илюзията за знание.

3. Книгите са приятели.

В най-самотните си дни четем. Книгите не са забавление за шумни компании. Литературните четения, премиерите на книги, срещите на литературни клубове и всякакви други форми на споделяне на удоволствието от четенето са следствие от дългите часове, прекарани насаме с книгите. За разлика от временното отвличане на вниманието, което ни предлага медийният шум (бръмченето на радиото или телевизора във фонов режим или безцелното скролване през фийда в социалните мрежи), книгите ни разбират. Рано или късно откриваме вълненията си в някоя от тях. И осъзнаваме, че не сме сами.

Когато отново се върнете вкъщи с книги и някой ви отправи укорителен поглед, спомнете си, че книгите не са вещи, а средство за оцеляване – лек за житейските травми, антидот срещу илюзиите и приятел. И не се чувствайте виновни, че се нуждаете от тях. Много сме.

https://youtu.be/1NaTF6DJ5lY

„Най-благородното, но и най-глупавото нещо, което може да ти хрумне е да спасяваш някого. Знаеш ли какво се отбелязва на 15 август? Навръх Голяма Богородица се чества Денят на спасението. Тогава се отдава почит на всички, които са загинали в опит да помогнат на други. В морето, да речем… Само русалка може да спаси давещ се, без самата тя да се постави в опасност. Повечето русалки са известни злосторници, но някои от тях са покровителки. Сигурно понякога и в техните студени, рибешки сърца трепва нещо и искат да запазят някого. Или пък само опашките им бяха рибешки? Няма значение. На сушата няма русалки. И ако ти хрумне, че някой се нуждае от закрилата ти, бягай. Не си русалка, непременно ще се удавиш в помийната яма на емоционалния му багаж. Не плувай в дълбокото, нямаш хриле. Разбираш за какво ти говоря, нали така?"

Из разказа „Русалка“, „Жената, която не бях"

Имаше и други недъгави в града, но когато някой кажеше „Куцата“, всички разбираха за кого става въпрос. Цялото ѝ същество беше окуцяло през годините – от десния крак, та чак до вярата и надеждите. Автомобилна катастрофа я беше оставила без семейство, но със затруднение, което винаги да ѝ напомня за инцидента. Околните отдавна вече не коментираха. Година-две цъкаха с език и искрено съчувстваха, но сега очакваха да продължи напред. Тя нямаше такова намерение. В нейната вселена времето беше спряло. Не носеше черно, но всичко изглеждаше черно, когато го облечеше. Бузите ѝ – потъмнели и хлътнали – караха скулите да се издават неестествено напред. Беше млада жена, нямаше още 40, но косата ѝ се беше прошарила. Най-плашещата част от нея обаче безспорно си оставаха очите – празни и сухи като незатворените очи на мъртвец. Когато говореше с някого, не го гледаше, а вперваше безизразния си поглед някъде далеч през рамото му. Тътрузеше смаленото си тяло по улиците като гротескно привидение и хората се отместваха, за да ѝ направят път. В общи линии не се бяха променили местата, където я виждаха – кварталния магазин, болницата, гарата, парковете, завода. Само в църквата беше спряла да ходи.
Общността винаги е солидарна. Посвоему. Не я бяха оставили на произвола на съдбата. През първите месеци разни далечни роднини и познати наминаваха да я видят, а съседите не пропускаха да я попитат има ли нужда от нещо. Гледаха все да се завърти човек около нея, особено по задушниците. А тя не искаше и да чуе за свещи и ритуали. На гробища не ходеше. Жалеха я, до едно време оправдаваха неприемливото ѝ поведение, а после я заклеймиха. Шушукаха помежду си, че няма да се съвземе, защото е прогонила Бога от дома си, а без вярата си човек е загубен. Когато възмущението взе превес над приличието, разни хора взеха да ѝ говорят:
- „Бога пред мен, аз след него.“ Друга истина няма, Елке. Родител, мъж, дете – всеки до годината се жали – после животът продължава. Другото е от дявола. Смири се, моли се. И за твоята душа, и за душите на близките ти. А ти – зъби си стиснала, една дума нагоре не отправяш. Ръцете ти и те – все в юмруци свити, веднъж не ги сключи за молитва. Не раздаваш за „Бог да прости“ и коливо никой не те е видял да хапнеш. Онзи гледа!
- Нека гледа. Аз не го виждам. Доведете ми го у дома като го срещнете. И ще го нахраня, и легло ще му постеля, и молитва съм му приготвила.
Хората се кръстеха и всеки си тръгваше по пътя. А къщата на Елка съвсем заприлича на забравено от Бога място. Поне така го определяха минувачите заради бурените в градината и тревата, която беше избила през всички пролуки. Всъщност, живеем и мерим според човекоцентричните си представи и ако се отърсим от тях поне за момент, бихме си дали сметка, че по този начин изглеждат местата, когато Бог ги целуне, но хората ги забравят.
Щом нежеланите посещения и съвети секнаха, за Елка се заредиха сиви делници, които досущ си приличаха. Докато един ден не завари някакъв непознат да коси тревата в двора ѝ.
- Теб пък кой те прати? Чичо ми ли?
Той не отговори и продължи невъзмутимо да движи косата през гъстата растителност.
- Ей, ти! На теб говоря! Глух ли си?
Човекът бавно се обърна към нея и разкри младото си, гладко обръснато, безкрайно спокойно и усмихнато лице.
- Трябва ли някой да ме праща?
- Как от цялата улица баш тук се озова? Да знаеш, че ако си се объркал, нямам намерение да плащам.
- Не очаквам да плащаш. Нахрани ме. – каза той с равен глас, сякаш да поканиш непознат на масата си беше най-нормалното нещо на света.
Елка прие, че мъжът е особена порода зевзек и няма да каже кой го е пратил, но беше очевидно, че не се е материализирал от нищото. Явно някой познат се беше сетил за нея и беше решил да направи нежеланото си добро за годината. Въздъхна и пусна странника в дома си. Приготви набързо обяд с малкото продукти, които намери, сложи чинията пред него и седна настрана. От много време не беше готвила за някого. Човекът я погледна озадачено.
- Ти няма ли да ядеш?
Даже не ѝ беше минало през ума. Някак странно ѝ се видя да се хранят заедно. Прекалено интимно. Нередно. Като да махнеш парче храна, попаднало между зъбите ти, с нокът. Пред хора.
- Не, не. Ти яж. Аз имам да свърша нещо… в другата стая. – смотолеви тя някакво извинение и се измъкна през вратата с куцата си, тромава походка, преди той да е успял да каже нещо.
След десетина минути чу стъпките му в коридора, а после металическия звук, който произвеждаше косата при триенето си с бруса. Седна на стълбите, за да вижда по-добре младия мъж. Или по-скоро да гледа през него. Той работеше бързо и леко – както се казва – идеше му отръки. И точенето, и косенето. Елка предположи, че може да е обещал на неизвестния ѝ благодетел още нещо да свърши и реши да се осведоми.
- Друго смяташ ли да правиш? Кога ще си ходиш?
- Покривът ти наесен ще протече. Има счупени керемиди. От улицата се виждат. Ще се кача да ги подменя, ако имаш резервни и ми покажеш къде е стълбата.
- Хубаво, но това е много работа. Ще стане късно.
- Заникъде не бързам. Ако замръкна тук, тук ще спя.
Елка първо се стресна от този отговор. После съобрази, че е достатъчно топло и нищо не му пречи да остане на дивана в лятната кухня през нощта. Хем няма да го пуска в къщата, хем ще му бъде достатъчно удобно. А на сутринта непознатият ще си ходи. Който го е пратил, сигурно ще дойде да провери какво е свършил, ще му плати и ще го изпрати по живо, по здраво.
Мъжът наистина работи до тъмно. А Елка за втори път сготви и му сервира. Този път седна с него на масата. Неловко ѝ беше, но се надяваше, че най-накрая ще чуе кой е и откъде идва. Той обаче се нахрани мълчаливо, благодари и си легна, където тя му посочи. Елка се прибра в къщата, превъртя два пъти ключа – за всеки случай – и също си легна. Въпреки, че здравият разум ѝ казваше да подозира, да се страхува и да бъде нащрек, интуицията ѝ твърдеше тъкмо обратното. Тя ѝ се довери и заспа спокойния сън на човек, който се чувства наглеждан и закрилян.
На сутринта, когато се събуди и излезе на двора, той вече стоеше на стълбите и я чакаше.
- Добро утро. Май само една последна задача остана.
- Добро! Каква е задачата? – попита Елка с готовност да сготви, да донесе стълба или да търси инструменти.
- Молитвата.
- Моля? – попита тя недоумяващо и с почти пълната убеденост, че не е чула добре.
- Нахрани ме, легло ми постла. Остана само да чуя молитвата.
Елка спря да гледа през рамото му и премести погледа си върху лицето му. Той продължаваше да се усмихва с неземно спокойствие. Очите ѝ се разшириха, после се овлажниха, а накрая скри лицето си в шепи и избухна в неудържим, подобен на животински рев, плач. Когато свали ръцете си и погледна пред себе си, мъжа го нямаше.
- Просто ми припомнѝ как да живея. – каза тихо, почти на себе си.
Надолу по улицата една жена нетърпеливо чакаше до прозореца. Синът ѝ се беше прибрал за няколко дни от чужбина и имаха толкова да си казват! Предишната вечер се лиши от компанията му, защото друг се нуждаеше от него повече. Някой, който беше загубил вярата си в Бога. А тя си знаеше, че не може човек да погледне в тия сини очи на сина ѝ и да се съмнява след това.

© Богдана Калъчева, из сборника с разкази „Жената, която не бях"

„Вниманието е най-рядката и най-чистата форма на щедрост.“ – Симон Вейл

Обвинявали ли са те, че си търсиш внимание? Всъщност, няма нищо срамно в това. Странно е, че когато излезеш от утробата на майка си, всички с нетърпение чакат да ревнеш с пълно гърло, за да заявиш съществуването си, а после се опитват да те научат да бъдеш тих, непретенциозен и незабележим. Всички инциденти, в които си бил потърпевшата страна, са се случили, защото някой не е отбелязал присъствието ти или не е проявил нужните грижи и внимание към теб. Най-ужасните и най-прекрасните неща, които някога ще направиш, ще имат за цел да те направят видим. И това е така, защото сред основните човешки нужди се нареждат необходимостта да бъдеш забелязан и чут. Евентуално, разбран и обичан. Валидирането на съществуването ти се случва чрез полученото внимание. Жив ли си, ако никой не е разбрал?

Вниманието си остава единствената мярка за важност. Разбира се, не говоря за обществен статус, а за начините да бъдеш откроен като специален в живота на определен човек или група от хора. Мислех си тези дни по въпроса как грандиозните изненади и скъпите подаръци могат да бъдат крайно неудовлетворителни. Събитието в твоя чест не струва, ако гостите говорят помежду си, а ти си оставен сам някъде в ъгъла. И луксозният подарък няма никаква стойност, ако не е избран според интересите и нуждите ти. От друга страна, нещо дребно, което си споменал в небрежен разговор, може да ти донесе неподправена радост. Не заради практическата стойност, а заради факта, че си бил слушан и чут. Щедрост е да те поздравят с любима песен, да ти припомнят обичан цитат, да те заведат на желано място, да ти кажат, че мислите ти имат значение и да получиш най-обикновен тефтер, в който да ги записваш. Проява на съобразителност и добро възпитание е да бъдеш третиран според пола си, възрастта си, националността и образованието си. Не е проява на внимание обаче.

Забелязват ли те? А ти слушаш ли и виждаш ли хората около себе си? Ако разговаряхме лице в лице, вече щях да знам отговорите. 

Всяка история е история за любов. Или липсата на такава. „Нощ в Лисабон“ не прави изключение. Ремарк ни среща с двама странници в португалската столица, които разполагат само с няколкото часа на нощта, за да изговорят радостите и тревогите на живота си в началото на Втората световна война. Всъщност, разказва само единият, другият просто трябва да слуша. И сякаш за да затвърди убеждението на читателя, че да бъдеш изслушан е един от най-скъпите дарове, разказващият предлага нещо безценно в замяна. Отплатата са два билета за кораба до Америка, който заминава на следващата сутрин. За слушателя – млад мъж, който бяга от нацистка Германия и не разполага с пари – тези два билета могат да се окажат разликата между живота и смъртта.

В спомените, споделени от Йозеф, страхът присъства като антипод на любовта, а любовта като лекарство срещу убийствения страх; времето е неизбежна смърт, споменът е вечен живот. В историите на мъжа страхът за собствения живот често прилича на оскотяване, което прави човека глух и сляп за чуждото страдание. Войната води до главоломен разпад на връзките между хората на всички нива и е представена като най-ясното проявление на липса на любов към ближния. От друга страна, тази нова действителност и правилата, на които се подчинява, все още са чужди на личността и всеки сблъсък с тях неминуемо води до морални терзания. Личното щастие все повече заприличва на престъпление на фона на общото нещастие. Има ли право човекът да бъде щастлив пред лицето на смъртта?

Всеки ще открие своя отговор в книгата. За себе си заключих, че посланието е щедро да раздаваме топлината и подкрепата си и да не позволяваме на страха да стане по-голям от любовта и надеждата ни за щастие. Силите ни не стигат, за да променим целия свят, но можем да дадем своя скромен принос като променим света поне за един – а тази промяна е реална и осезаема.

Не сме вечни, а и щастието е преходно. Както любимите хора, така и моментите на възторг обаче остават запечатани в спомена, разказа, думите.

 

„Неприятните спомени имаха и нещо положително: те ни убеждаваха, че сме щастливи, докато само преди секунда сме мислили обратното. Щастието е въпрос на степенуване. Който владее това изкуство, рядко е изцяло нещастен.“

***

„Не губим ли постоянно онова, което е в ръцете ни, именно защото е в движение? И не застава ли в покой едва когато вече липсва и няма как да се променя? Не ни ли принадлежи едва тогава?“

***

„Докато го изживяваме, чудото никога не е съвършено, споменът го прави такова, а нали когато е мъртво, щастието вече не може да се промени и да се превърне в разочарование. То си остава съвършено. Ако бих могъл да го възкреся още веднъж — не трябва ли тогава да остане така, както го виждам? Не трябва ли да е тук, докато и аз съм тук?“

***

„Това бе вечната сцена на човечеството — слугите на силата, жертвата и вечният трети, зрителят, който не вдига ръце да защити жертвата й не се опитва да я освободи от страх за собствената си сигурност, а именно заради това собствената му сигурност е винаги застрашена.“

***

„Известно ви е, че времето е слаба настойка на смъртта, която ни се дава бавно, като невинна отрова. В началото тя ни оживява и дори ни кара да мислим, че сме едва ли не безсмъртни — ала когато капка по капка, ден след ден се засилва, тя се превръща в киселина, която мъти кръвта ни и я разяжда.“

***

„Кои сме ние? Кой сте вие, кой съм аз, кои са другите и кои са тези, които вече не съществуват? Кое е вярното — огледалният образ или този, който стои пред огледалото? Живият човек или споменът, лишеният от болка образ? Дали сме се слели ние сега, мъртвата и аз, дали едва сега тя е изцяло моя, в тази печална алхимия, в която ми отговаря само ако аз искам и както аз искам, угаснала и съществуваща само в слабото фосфоресциране тук под черепа ми? Или пък не само съм я загубил, а сега още веднъж я загубвам чрез бавно угасващия спомен, с всяка секунда все повече?“

***

„Лятото е кратко и животът е кратък, ала какво го прави кратък? Това, дето ние знаем, че е кратък. Котките навън знаят ли, че животът е кратък? Знае ли го птицата? Пеперудата? Те го мислят за вечен. Никой не им го е казал! Защо са ни го казали на нас.“

***

„Обичам теб и този миг, и лятото, което ще отмине, и този пейзаж, и раздялата, и за първи път през живота си самия мен, защото целият съм твое огледало, отразявам те и така двойно те притежавам. Благословена да е тази вечер и този час!“

***

„Най-красивият град на света е този, в който сме щастливи.“

***

„Същевременно обаче имах чувството, че тя трябва да се пребори с нещо, което не познава, и че в този момент го прави — водата бе за нея съдба и въпрос, и отговор и тя сама трябваше да устои. Така е с всеки. Малкото, което другият е в състояние да допринесе, е да бъде там, за да даде може би малко топлина.“

*Всички цитати са от „Нощ в Лисабон“, Ерих Мария Ремарк

Новият ми критерий за близост е „познава ме като спонсорирана реклама във Фейсбук“. Има едни такива списвачи на текстове, които уж се обръщат към всички, а ти вадят душата с памук, сякаш цял живот са проучвали слабите ти места. Съвсем като екипа на Фейсбук. С тази разлика, че социалната мрежа има достъп до информация за теб, а те нямат. Влизат ти под кожата неусетно, но безвъзвратно и започваш да се чудиш през какво трябва да са минали, за да познават толкова добре човешката психика. Иска ти се иска да си направиш папка на компютъра с тяхното име, за да си запаметяваш вътре всички статии, фрагменти, разкази, коментари и каквото установиш, че са писали. Става ти ясно, че ти, която никога не си се виждала в ролята на „фен до гроб“, първа ще се наредиш пред книжарниците, ако такъв човек издаде книга. Причините са ясни като две и две.

Малцина разказват пред широка публика така, както биха разказвали пред група приятели на маса. Разликата във въздействието е огромна. И тези (малцината), които го осъзнават, не пропускат да го използват. Да ме прощават всички, които твърдят, че писането върви ръка за ръка с отговорността да подбереш най-точните, най-благозвучните и най-красивите български думи, за да увековечиш нещо важно и поучително. Дали? „Изведи ме вън от всяка сложност,/ научи ме пак на простота“. По-добре не бих могла да го кажа. Целта на общуването е посланието да стигне до получателя. Ако това беше научна статия, непременно щях да напиша „реципиента“. Даже сега едвам се сдържах, но се сетих, че сме се събрали да си поговорим, а не да си мерим речниковия запас. Отговорността на пишещия е да бъде разбран. По възможност правилно. Простотата не е цинизъм и простащина, а умението да говориш така, че да стигнеш до всички. Обикновено завързвам мислите си на морски възел, който се развързва с много напъни, допуска различни варианти на „разплитане“ и кара поне няколко души да коментират нещо от рода на „идиотски каламбур от думи“ (това е реален отзив от мой читател, между другото). Влече ме да се изразявам сложно и завъртяно и затова изпитвам искрено възхищение към пишещите, които успяват да направят точно обратното. Когато на страницата ми се появи коментар от рода на „Изумително, мъдро и проницателно!“ (също дословен цитат), разбирам, че този път и аз съм се справила.

„Говори ми за ланския сняг“ не е казал никой никога. Иска ми се да пиша за всичко, което ми мине през ума. Не, грешка. Пиша за всичко, което ми мине през ума, като съм наясно, че не трябва да очаквам бурна вълна от интерес. Проблемите, които ни вълнуват могат да бъдат универсални и индивидуални. И ако изпитвам неистова нужда да говоря за нещо (примерно ланския сняг), то не е непременно нещото, за което всички искат да четат. Онези, които сякаш тайно надничат зад рамото ми в момента, за да надраскат след това две-три думи, които да ме стиснат за гърлото, винаги избират непреходни проблеми – разни деликатни, болезнено сложни отношения между хората, които можем да въртим в изкуството няколко столетия, без да ни писне. Представете си какво би разтърсило вас. Е, за това говоря.

Споменавала ли съм вече, че „Кради като артист“ ми е настолна книга? Днес си отмъкнах вдъхновение – зверска доза, ако трябва да съм точна – от друг човек. Няма дори две думи в последователност, които да съм копирала, но ако текстът ви се струва подозрително различен от това, което пиша – прави сте. Епигонство е. Епи-какво? Да де, подражавах.

Един от подвизите на героя Тезей в древногръцката митология бил саморазправата със злодея Прокруст. Атинският разбойник причаквал пътниците и ги подлагал на нечовешки мъчения, когато не съответствали на размера на леглото му – т.нар. прокрустово ложе. По-ниските разтеглял, а на по-високите режел краката. И ние като Прокруст предвидливо редуцираме до приемливи размери нещата, за които не сме дорасли. Глухи и слепи сме за информацията, която противоречи на представите ни за света. Създаваме си ехо-стаи при комуникацията онлайн и избягваме инакомислещите в прякото си обкръжение.

Не знам как решаваме кога ни е достатъчно това, което сме видели, изпитали, можем и знаем, но това е крайъгълният камък, който определя най-сигурно и най-безвъзвратно мястото ни в света – какви ще бъдем, с какви хора ще сме заобиколени, какво ще приемаме за нормално и какво ще обявяваме за недопустимо.

Ако можех да науча детето си на едно нещо, то щеше да е възможно най-късно (по възможност да пропусне) да изказва увереност, че познанията за вселенските въпроси са му достатъчни. Бих го посъветвала с настървение да гони всяка от следните мисли от ума си:

1. Няма какво ново да видя.

2. Няма какво ново да изпитам.

3. Всичко ново е добре забравено старо.

4. Хората са еднакви.

5. Аз вече не се променям.

6. Нищо не мога да направя по въпроса.

Ще ми се, когато попаднем на нещо твърде неудобно, за да се побере в ума ни, да не го режем оттук-оттам, а да се опитаме да дораснем до размерите му. Във всеки средностатистически ум има по едно прокрустово ложе, което чака да бъде изхвърлено от Тезей, който все не идва…