Стефан Кръстев - Цефулес's Blog

  (24 часа - много емоционално пътуване)

Влакът от София към Варна тръгва в 23:00 ч. хващам го в 01:53 от Плевен.

 

 Слизам в Горна Оряховица. Имам малко повече от 2 часа до влакът към Стара Загора. Със Саблезъб съм, както вече наричам шосейката си. Ще използвам времето за да потичам с него из Горна Оряховица и Лясковец. Предпазлив съм и съм сложил три фара и два светещи стопа. Помня едно нощно каране из Горна Оряховица - релефът е интересен. Постоянно има издигания и спущания, настилката е с тенденция да бъде добра, но все има участъци, на които се извършват някакви ремонтни дейности и са покрити с чакъл. 

 Но не бързам. Не гоня влак, а обратно - един вид убивам време. 

 Странно нещо е човека: уж всеки се бои от смъртта, а на всеки се случва да "убива времето си". Е, в случая използвах фразата "убивам време" механично, просто така и не много точно, защото, ако не приемем, че всичко, което правим е "убиване на време" ("развлечение" както го нарича Блез Паскал) то тази кратка нощна разходка из Горна Оряховица и Лясковец си имаше смисъл за мен. От една страна, продължавам да свиквам с шосейката, да лекувам страха си от падането и катастрофата, а и да "загрея" за по-сериозната част от велосипедният ми тур. Освен това нощното колоездене е и голяма естетическа наслада. Като, че ли светът е отлетял в космоса, а градът е ненужната му кожа, която като змия е захвърлил, а ти летиш по нея, наслаждаваш се на шарките й и мечтаеш. 

 Въпреки, че има и други будни, те приличат на призраци, като теб. 

 Няма по-добро медитиране от нощното колоездене. 

 Горна Оряховица и Лясковец са едно от малкото населени места в България, които са табела до табела. Свършва единият град и започва другият. Всъщност, аз се сещам само за още един пример. Селата Горни и Долни Вадин край Дунав. 

 Точно на време стигнах, че да хвана втория си влак за нощта. Към Стара Загора. 

 И понеже вече се бях настроил медитативно, състоянието ми продължи с други средства. Вагонът беше много топъл, полупразен. Някои се бяха излегнали на цяла седалка и си взимаха нощната дрямка, но аз бях по-бодър, отколкото сме в ежедневието. В ежедневието, когато сме забързани и съсредоточени, изключваме за всичко останало, освен за предстоящата си задача. Всичко, което вършим в този момент си е един сън, който свършва, за който забравяме, защото се прилива със стотиците и хиляди подобни. 

 В състоянието, в което се намирах си бях оставил една малка идея за време, с което констатирах къде и кога съм: колко часа е и докъде е стигнал влака. Но по-голямата част от мен беше извън времето, в едно разлистено пространство, в което се срещаха спомените ми и изживяванията ми и преминавах по кратки пътища между едното и другото. Макар да пътувах във влак все още бях овладян от приятното ми колоездачно чувство, което бях пробудил в Горна Оряховица. 

 Следваше изрева зад прозореца, а за мен изгрева е една от персонификациите на Непознатата, макар и на тази географска ширина нямаше как да го видя ярък и огнен. Зад прозореца ставаше по-светло, виждаха се вече горите, скалите, пробягването покрай някоя пропаст, преди да влетим в тунел. 

 В Стара Загора нямах много време. Та в Стара Загора на гарата, застанах на коловоза за да си хвана влака към Димитровград. Закачливо изкушение ме пощипваше и това кратко време, всъщност ми се стори доста дълго, защото всеки момент можех да се предам на "дявола" и да тръгна само на колело към целта си. Нямаше да е недостижима. Не знаех какъв ще е пътя, но в крайна сметка, ако бях тръгнал от Стара Загора в този ден велопоходът ми щеше да е 70 и няколко километра. Най-големият ми е бил 175. Но все пак имаше много фактори, заради, които тази идея, макар и много чаровна, не биваше да ме изкуси. 

 Лявата ръка още ме боли. Понякога по-малко, но такова натоварване щеше да й дойде в повече. Вече наближават четири месеца от падането ми по шосето край каньона към Горталово. Ползвам ръката, но още си боли. Духаше и много вятър, а всеки колоездач знае, че вятърът е забавен, но не е никак добър приятел. Не се знаеше и как ще се измени времето, изглеждаше и дъждовно. По-късно наистина преваля, че даже ме и наваля. 

 Постъпих разумно, че са качиш на влака към Димитровград, но дори 5 минути да беше по-дълъг престоя щях да съм препуснал със Саблезъб. 

 Не вярвам в съдбата, но получих награда от нея. 

 Бих я нарекъл Непознатата, но не, не, не. Изобщо не приличаше на нея. 

 Просто беше едно много, много, много чаровна и много млада жена. 

 Кондукторката. Обикновено кондукторите са в последното купе, където често, без да имаме запазени места сядаме и ние - колоездачите, че да сме по-близо до колелото. Изобщо - изключих факта, че това е служебно или (полу)служебно купе. 

 Разположих се докато момичето проверяваше влака, малко по-късно тя се появи, попита дали може да си остави нещата, после седна. Заби поглед в нейните си дела, аз в моя телефон. 

 Случи се малко като в разказите ми.

 Имаше нещо много познато в нея. И неусетно потока ме повлече, търсих я сред спомените. Съществуваха две еднакво реални реалности: че се познаваме много добре, че никога не съм срещал подобна. 

 Разбира се - второто беше вярното. Това момиче е сигурно с години по-малко от сина ми. Няма как да съм я срещал в минало, когато не е била родена, но тя беше обобщения на черти останали в миналото ми. На вини, на пропуснати шансове, на житейски уроци, на преди и на нещо незавършено. 

 Тръгнах към тоалетната, тук влака подскочи и...добре, че не си бях свалил каската. Така се ударих в един от ъглите, че най-малко щях да имам цицина. Стана ми смешно като си представих надписа: "Уважаеми пътници, качвайте се в БДЖ с каски за шосейни велосипеди."

 Като се върнах в купето подхвърлих на момичето, че работата им си е екстремален спорт. За миг не ме разбра и ме попита по-скоро с поглед, отколкото изричайки: "Моля?", та със смях й разказах, усмихна се и тя. 

 И започнахме да говорим за велосипеди. Оказа се страстен колоездач, любител на шосейките. Обичаше да пътува. Не й беше само работата. Четеше се в лицето й. Имаше някакво момчешко очарование, приличаше на някой приятел от училището. И сега разтълкувах усещането си от началото. 

 Усещането за познато, не беше свързано с женската й красота, колкото и красива да беше. Имаше нещо пламенно, авантюристично и много чисто. Разказвахме си приключения, говорихме за екскурзии; препоръчах й Кончето, казах й, че е за нея; казах й, че заради възрастта си и някои здравословни проблеми не мога да кача и Вихрен, и Кончето за един ден. Казах й, че тя може, защото е млада, защото личи. 

 После за рисковете при колоезденето. И тук за пръв път се усмихнах на себе си, на неволната си и доста смешна проява на криза на средна възраст. Стана въпрос за спукани гуми на път и започнах да й разказвам за спуканите гуми край Летница и как...СИНЪТ ми ме взел с колата. 

 Като стигнах до мястото, в която трябваше да откъртя от устата си думата СИНЪТ МИ ми се стори, че трябва да откъртя канара. Толкова голям, че ме взел с колата. Значи съм...

 Че то не се ли вижда?

 И от този момент ми олекна. Това е: стигаме една възраст, в която не искаме да си признаем. Разговорът беше душевен, като хора, които се срещат във влака, но намират прилики. Тя беше млада и очарователна. Аз, най-вероятно по-възрастен с някоя година и от родителите й. И това си е нещо нормално. Но не друго, а чистата суета, че пред тази Очарователна алегория на младите ми години, трябваше да призная пред себе си, че съм стар. 

 Комично и трогателно. Ето ти го още едно кътче в себе си, което посетих при това пътуване. Пожелахме си всичко хубаво и слязох в Димитровград. 

 Имах билет за още един влак: от Димитровград до Хасково, но беше излишно да го използвам. Тръгнах със Саблезъб по посока Добрич. 

 Село Добрич, Хасковско, а не град Добрич, Варненско. 

 Формалната цел на пътуването ми беше Добричкия манастир "Успение Богородично". 

 Първо: шосето към Хасково. Колкото и широко да беше, не всички шофьори спазваха отстоянието. Доста ме засмукваха, а и вятърът започна доста да ми пречи. Допълнително си бях създал затруднения с големите пайкинги. Велосипедни чанти. Замислени са така, че да бъдат много компактни и удобни. Не можех да не ги взема, защото времето беше променливо; пътуването дълго. Трябваше да взема някое друго енергийно блокче, да свия поне още една връхна дреха, като прибавим и четирите ми телефона (защо 4, по-късно ще обясня), портфейл с документите ми и парите в малката велосипедна раница, всичко не може да се побере. Трябваше да взема или по-голяма раница или да избера пайкинга. По-голямата раница щеше да ме затрудни повече, защото променя самата стойка, а тя е много важна, когато си на шосеен велосипед. Разбира се - и пайкингите не са му много в духа, те са по-скоро за гравела, но и аз съм по-скоро гравел-колоездач с шосейка, отколкото шосейкар. След малко ще пиша и за разликата. Лошото е, че пайкингите са обемни и като духне вятър са като платно, което го улавя. 

 След скоростният път към Хасково обаче започна истинското предизвикателство на трафика. Макар да изглеждаше второстепенен, пътят към Добрич си беше меко, много меко казано - доста оживен. Имаше завои. Не кой знае колко, но имаше. Имаше издигания и спущания. Не кой знае колко, но имаше. Имаше и дупки. Не кой знае колко, но имаше. По толкова оживен трафик по такъв път се придвижвах за първи път. Значително по-оживен от пътят към Пордим, където ме отнесе онази кола и не толкова, колкото по пътя от Ловеч към Деветашката пещера, но там си беше поне по-широк. Не знам защо ме болеше повече ръката, отколкото при предишните две излизания (Деветашката пещера и Тученица) и като прибавим и вятъра - няма смисъл да казвам, че си е било приключение. 

 За щастие имах доста време (над 4 часа за под 40 километра) до влака от Хасково, с който щеше да започне обратното ми пътуване. Усетих ли, че става много опасно; контузената ръка вече не ме държи, а идещата зад гърба ми колона ще ме засмуче - слизах и ходих пеша. 

 Това пътуване си беше чудесен тест и упражнение за интуицията ми. Без да поглеждам назад, само по звук и усещане трябваше да сляза бързо от колелото и да мина още по в дясно. Имаше си и моменти, в които просто си ми беше приятно да ходя. Обичам по време на велопоходите да го правя. 

 И тъй, по някое време чух: "Има ли някакви проблеми?".

 Тих и недоловим като призрак зад мен се беше появил...мой двойник. Истински шосейкар, но с почти същото колело и почти същия екип. Все едно бяхме от един отбор. Казах му, че няма, поздравихме се и той си продължи напред. Скоро се стопи в далечината. Направи го съвсем небрежно. Без да е показал каквото и да е било напрежение. Та, това е истински шосейкар, а аз съм екскурзиант с колело, който по мъничко опитва от този прекрасен, екстремален спорт. 

 Едва когато се отклоних към манастира, дадох на педалите пълна сила. Пътната настилка не беше добра за шосейка, но ако и тук не надуя - не заслужавам колелото си. Параклисът не работеше, нямаше жива душа. 

 Би приличало на декор, ако не се усещаше духа на това място. Пронизваше под костите, обземаше те. Нещо по-възвисено и от красотата, спокойствие, което поглъщаше и те правеше по-голям. 

 За жалост - векторното време ме пришпорваше. Трябваше да прехвърля картата от единия на другия телефон, ако не искам да оставам без JPS. И сега ще кажа за четирите си телефона, които мъкнех в себе си (ако прочете онзи шосейкар, който ме подмина ще си умре от смях, че съм се натоварил с толкова излишна тежест), но ден преди пътуването ми, външната ми батерия - предаде фронта. Знаех, че ще пътувам дълго, трябваше да имам връзка, най-малко за да не притеснявам хората, които ме обичат, а и с JPS ми е по-лесно. Във влаковете понякога има работещи контакти, но по-често не работят. Обрах всички по-стари апарати вкъщи, включително и този, който наскоро сина ми замени с по-нов. 

 При опит да сложа в него картата ме спря кода. Забравил съм да му го поискам. Както и да е - прехвърлих картата в друг от резервните ми телефони. И се зарекох: не казвам, че ще бъде в следващото пътуване, но скоро да направя пътуване без никакъв телефон.

 Някой друг път ще пиша специално по темата, за ограниченията от тези устройства, които още наричаме "мобилни телефони", макар телефона да е най-малката функция, която изпълняват. 

 Удобства са: да. 

 Големи.

 Все още помним и времето, когато бяха лукс, ала не помним времето, когато се превърнаха в задължителни, дори и за тези, които нямат никакви материални луксове, дори няма къде да се скрият от дъжд и мраз. 

 Някой ще ми каже ли: има ли един-единствен документ, който да попълниш, без да си оставил мобилен номер. 

 Това вече не е удобство. Това вече си е робство. 

 Но казах, че ще пиша друг път по тази тема. Реших да продължа към Хасково хващайки пътя през Клокотница. Там е била някога "втората" Асенова крепост. Все още има табела на мястото, но няма да я търся. Като асеновградчанин, който е живял под "нозете" на първата, нямаше как да подмина този маршрут.

 За крепостта в Асеновград се говори, че не е била разрушена от гърци или от турци, а от местни. Вземали са камъни за къщите си. Тук има спорове, но пък си е било често срещана практика в миналото, когато е имало недостиг на материал. Взимали са се камъни от частично разрушени крепости, а и не само крепости.

 Как ли е изчезнала "втората" Асенова крепост?

 Преди Клокотница минах през Каснаково. Тук съжалих, че не можех вече да си удължа времето с 4-те километра (отиване и връщане) до Светилището на нимфите и Афродита и 20-тината, 30 минути, които щях да изгубя разглеждайки и снимайки, но после трябваше да гоня времето, а не знам що за трафик още ме очаква. Беше започнало и да капе. 

Реших да мина през Клокотница, защото някога там е била някога "втората" Асенова крепост. Все още има табела на мястото, няма да я търся, но като асеновградчанин, който е живял под "нозете" на първата, нямаше как да подмина този маршрут.

 За крепостта в Асеновград се говори, че не е била разрушена от гърци или от турци, а от местни. Вземали са камъни за къщите си. Тук има спорове, но пък си е било често срещана практика в миналото, когато е имало недостиг на материал. Взимали са се камъни от частично разрушени крепости, а и не само крепости.

 Как ли е изчезнала "втората" Асенова крепост?

  Малко след Клокотница наистина ме хвана дъжд. Кратък, не кой знае какъв, но намокри настилката, а вятърът стана много, много по-силен и от онзи, който ме притесняваше преди това. 

 Все пак стигнах навреме в Хасково.

 Оттам, хванах си влака към Димитровград. 

 От Димитровград към София. 

 В нощните влакове винаги си има "дежурен пияница", като назначен е. Говори силно, понякога пее. На пътуването ми бяха двама украинци. За пръв и последен път видях украинци на влак, иначе ги виждам по всички курорти. 

 Бях със спортната фланелка "Rus" с двуглавия орел. Ако обърнете внимание на снимките ми под Вихрен ще я видите. Ха, да се почувствам неловко в тази ситуация и онези пияници "отрезняха" или поне много бързо разбраха, че си нямат работа в моето купе. 

Този път пътниците нямахме такъв късмет. 

 Първо: влакът не беше нощен. Второ: беше от германските, които са доста луксозни (за българския БДЖ стандарт), но не са с купета, а цял салон. Трето: "пияницата" не беше стандартен. 

 Иде реч за младо момиче. 

 Иде реч за красиво, младо момиче. 

 Иде реч за червенокосо красиво, младо момиче. 

 Започна се почти невинно. Само силно говорене по телефона, съпроводено с много ругатни, емоционални изблици, което изглежда нямаше да свърши. Свърши - "луксозния за българските стандарти немски влак" имаше контакти, но контактите не работиха и буйната хубавица не можа да си зареди телефона, чухме всички, как казва, че по-късно ще се обади, понеже батерията й падала и нямала къде да зареди телефона, но заяви (така, че всички да я чуем), че ще си отвори следваща бира. Направи го. И от този момент нататък - хвърчене назад-напред хилене, рев. 

 Не, не е оскърбила никого. Напротив, когато започваше да говори с някого, а тя не пропусна човек към който да не се обърне, ставаше учтива.

 Преди да е чула отговор, забравяше за какво го е питала, обръщаше се на другата страна и ново настроение и...сюжетна линия. 

 И тогава се спасих! Реших, че съм на театър. 

 Да, на театър. На моноспектакъл. Точно така.

 Режисьор му е Ованес Торосян...

 И тогава: досадата се превърна в истинска наслада за сетивата. На моменти чак настръхвах. Идеше ми да ръкопляскам. Имах чувството, че преди да е стигнала в София ще се поклони, вратата към другия вагон ще се отвори и ще излезе Овата. Двамата ще се хванат за ръце и ще се поклонят, а публиката ще ги облее в аплаузи. Трябва да се направи представление във влак. Трябва. Постановката беше великолепна...

Ако беше постановка!  

 Ще се извиня (и на нея задочно) и на всички вас, ако прозвуча морализаторски, назидателно, но неволно сравних нея, с онази другата - кондукторката от влака Стара Загора - Димитровград. Бяха почти на една възраст. 

Еднакво красиви. 

Червенокосата фурия по-добре добре докарана. Все пак първото момиче беше в униформа, която й отиваше, но униформа. Подчертавам хубавото облекло на малкото скандално създание, само за да почертая, че не е била от ъндърграунда. 

Съмнява ме да е била и от хай лайфа, защото не би се возила на влак. 

Не, че бих се учудил и момиче от хайлайфа да се качи на влак, особено след като съм видял да пътуват с влак в България дори украинци и все пак е много, много малко вероятно. 

При всички случаи беше интелигентна и учила, говореше много свободно, перфектен английски преди да остави телефона. 

Последният човек съм, който има право да я упрекне. Последният. 

Скандалното й поведение е бледа сянка на онова, което аз съм проявявал на нейната възраст. 

И все пак, когато напълно неволно я сравних с другата млада жена, почувствах, че ми премалява, защото виждах какво може да прави единия и другия с живота си. 

И няма значение колко добре говори чужд език или каква служба има, а колко обича себе си и колко уважава околните; какво го увлича в себе си и как...се усмихва. 

От една страна - да. Когато си представих, че е театър ми хареса, много ми хареса и сигурно, ако нямаше такива хора, животът нямаше да е толкова интересен (нали животът е театър), но от друга...

Ако първата ме накара да съжаля, че не съм вече млад, втората ме накара да се червя от собствените си младини! 

Още веднъж: извинявам се за морализаторския тон. Не казвам, че съм прав, но така се почувствах.

Въпреки, че ако първата само за миг взех за Непознатата, втората беше като изрязана от Непознатата. И като визия, но и не само, защото отговаряше напълно поне на една от множеството трансформации на непознатата, които съм описал.  

На гарата в София се отказах от краткия велотур. Беше студено, аз - поуморен. Предпочетох да си хапна, пийна едно-две кафета и стана време да хващам влака до Плевен.

 Влакът от София към Варна тръгва в 23:00 ч. хващам го и стигам точно в 01:53.

 Много емоционално и богато на впечатления 24 часово пътуване. 

 

Логиката на клиентелизма. Та за какво иде реч? Ами иде реч за едни "болни животни", една жена се противопостави, заради което беше изкарана демон от едни ми ти хорица, които си живеят на чисто и уютно, мислят си, че само това е "достойно", а не, което прави онази жена, която се труди. 
Колко лесно би било "просто да си вземе парите" и да остави Големите мозъци да разполагат със съдбата й. Защо ли онази жена не се съгласи? Кой е луд да бяга от лесното и хубавото? Ами сигурно не е била съгласна да взема мизерната милостиня, а да живее достойно. Истински достойно, както и направи, за разлика от тези хора, на които им допада идеята за мизерната милостиня. 
Нито едно животно на умря. Стопанството на Ана от Болярово порасна, защото не допусна евтанизиращите на границата на закона животни. Сега тя се бори за друг човек. 
А защо тогава Пискова ми писа тези неща. Ами трябваше цялата й компания да ревнем срещу "безотговорните фермери", които всъщност бяха едни от малкото ЧЕСТНИ ЗАЩИТНИЦИ НА ПАЗАРНАТА ИКОНОМИКА през последните 36 години, в които уж живеем в пазарна икономика. И частната собственост била "свята и неприкосновена", да ама така си мислят "честните мъжки момичета, които не изменят на възгледите" (както беше наречена Ангелина Пискова в анонимния профил, в който понякога списва и тя), така си мислят, "честните и достойни като нея": че човешкото достойнство и труд струват паричките, които някой брюкселски тарикат ще ти отпусне, ако слушкаш.


Да, разбира се, да. Като имам убеждения различни от тези, които е "правилно да имам" то значи изпълнявам нечия поръчка, ама ще бъда прецакан, де. Въпреки, че никой никога не ми е плащал да заставам на страната на фермерите и да губя "приятели", не ми е плащал да скачам и срещу "ковид-мерките" и да блокирам "приятели", които оскърбени от това да ме преследват и да измислят всевъзможни клевети. 
Но не това е важно във факсимилето (скрийншота). По важно е друго: да съм поискал от ТЯХ (от онези хипотетични хорица) поне да ми спонсорират книгите...Ау, ау, ау, това е съвет за мое добро, от едно "мъжко момиче, което не се продава), лично за мен е професионален клиентелист и през всичките тези години, в които "дружахме" не е имало и един случай, когато има обществен дебат и брожения да не е застанала на страната на статуквото, което като радио-работник обслужва.  
И да, още като започнаха "ковид-мерките", преди да съм прочел каквото и да е било от нея я блокирах. Защото иначе пак щеше да има такъв "разговор", знаех го: тя пак щеше да застане на "правилната страна" на репресиите, на официалната позиция на властимащите. То така и стана: винаги е така...
Само, че този път не ставаше въпрос за едни фермери, които не познавам и с които бях солидарен, а ставаше въпрос за МЕН. 
Когато разбрах, че фитнесите са затворени, бях почти сигурен, че не ми остава много живот, при това очаквах да си ида доста мъчително. ТОВА ОЧАКВАХ. 
Защо?! Може да е изключително дразнещо за някои ПЛУЖЕЦИ, които нямат воля да си вдигнат косматия от канапето, но спортувам. 
Само, че какво ми е коствало на мен (!) е, това нямам думи да опиша. Вървях като парен локомотив (толкова пъшках, даже повече), трупах мазнини, губих сила, уморявах се даже докато се събудя. Иначе офиса ми на 3 етаж, който отговаря на 5. Докато го кача, все едно съм качил Еверест. Тъкмо навършвах 50. За сметка на това имах "несравнимото удоволствие" всеки ден някой да ми дава акъли по месенджера, как да мисля, че да съм евро праведен. 
Нямаше да я откарам дълго. Имах една фитнес-система от 23-24 годишен, ако тогава не бях спрял да тренирам, едва ли по-късно щях да имам проблемите, но както и да е...Имах я и реших да започна да тренирам по нея. Първо с подръчни материали зад сцената. После започнах да ходя и по фитнесите...И първите месеци беше ужасното. Знаех какво рискувам.
Да края на всяка тренировка минавах поне два пъти през АДА. Мислех си, че този път няма да изляза от фитнеса. Не е задъхване, а задушаване. Толкова пот се изливаше от мен, че все едно излизах от морето, малко след като едва не съм се удавил. 
Срам ме беше, не се потях като здрав човек, а натоварванията не бяха големи. Смених две зали, докато намеря тази, в която да се чувствам и уютно, и вече да съм достатъчно укрепнал, че да не правя ужасното впечатление.
Всичко обаче стана много постепенно. Труд, последователност, дързост и воля отгоре. 
Ако ме затвореха и прекъснех...Или най-малко сменях системата, очаквах да стане лошо. Оцелях, но бях притеснен. Нещо повече! Чувствах се осъден, несправедливо. Ограничен и осъден на смърт. Смърт, чрез задушаване. 
И понеже не ми се четяха всеки ден бележки колко били загрижени хората за мен, как не съм разсъждавал логично, как ме използвали популистите, които ще ме захвърлят, блокирах едно "приятелство"...
И се видя на кого съм бил ценен само докато ме е използвал. То, кой знае колко не съм му бил полезен, но за някакво морално оправдание, суета или кой го знае какво, но...
Друго е интересното: значи, да си притеснен за живота си, означава да си "популист, враг, копейка", нямаш право на притеснения щом евроекспертите са ти казали как трябва да бъде, животът ти нищо не струва. Враг си, ако се усъмниш, ако не искаш да приемеш. 

Ами, така си е мислил и Сталин!
Колко пъти го повтори Натаняху години по-късно.А ако ти го каже Путин, ще ти хареса ли?Но си го е мислил и Хитлер.Мислил си го е и Франко. 
Та, има едни хора, които се мислят за свръх-хора и имат пълните морални права над живота на останалите. 
Случаят е на границите на комичното, но той е гротесков. Да размахват задружно и организирано пръст, цялата ми евро-ориентирана, политически коректна клика в блога, че не би трябвало да тренирам, понеже...такова-онакова.Да дават експертни становища хора, които не само не са експерти, но на повечето, от които ме познават само от мрежата, а другите не са ме виждали от повече от две петилетки. И да са толкова убедени как трябвало да живея, че да изкарват ПРЕСТЪПЛЕНИЕ ОПИТЪТ МИ ЗА ЖИВОТ. 
И не просто това, а да го изкарват едва ли не обществен проблем.Е, това вече е повече от комично гротесково. 
Ако добавим, че в това е намесен националния ни репортер в Брюксел, то тогава е илюстрация на истеричния пристъп, в който се гърчи цялото ни общество. 
И не ми пука за мен толкова, аз ще оцелея. Много жилава мръвка съм. 
Само, че България е първата страна по брой на инфаркти и сърдечни проблеми. Уверих се, че не съм единствения трениращ през тези години, докато си мислех, че извършвам едва ли не революция. Миналата седмица научих за човек с четири стента, който на 70 години тренирал и казвал на приятелите си в залата, че благодарение на тях живее човешки (да, точно това е чувството на трениращия сърдечно болен инвалид в обкръжението му), общувал съм и с други хора, повечето са с малко по-добре показания от моите, но пък аз постигнах повечко. Не знам докога, но докогато и да е - харесва ми това, което съм сега, а не онова, което бях. 

О, я! Някой бил загрижен и за сърцето ми. Или поне го използва като аргумент. Да, Пискова, да. Специалистите знаят много добре какво ми е. Лекуващият ме, а тя е много, много, много кадърен вече ме дава за пример. Да, с тренировките. Разбира се, всеки път ме предупреждава да внимавам, много да внимавам и напоследък ми препоръчва да бъда с една идея по-пестелив в усилията си. 

Та, не търся специалисти в мрежата, ама ме намират. 

И са такива божествени специалисти, нищо даже, че не са лекари, да не говорим пък - кардиолози, че могат да ми кажат, без да са видели и една моя кардиограма - какво ми е. 

Е, така се постъпва с ПОЛИТИЧЕСКИ ВРАГ! 

Да мре кучето!

Как го написа: "Има моменти, в които единствената мярка е радикалната, колкото и болезнена да е!"

Само, че можеше да се използва онова, което постигнахме и аз, и всички онези сърдечно болни, които не са се предали, а въпреки риска тренират. 

Това е опит, който ако се използва от специалистите и се развие система за рехабилитация ще спаси милиони. 

Но какво пука на Красивите и Интелигентните: "да мрем кучетата". 

Ох, имаше още нещо, за едни самолети :-) Дето сега не летят. Ама и без друго изгубих много време. 
А и самолетите ще кацнат в нечии заден двор, като им дойде времето. 

 Още търся описание на чувството, когато започнах да се опомням в интензивно в кардиохирургията на Втора клинична база в Плевен. 

 Минаха осем години, а помня усещането.

 Не, не страх за живот, а усещане за загуба на чувство за безсмъртие. Странно звучи, нали? За какво чувство за безсмъртие говоря? Не съм ли знаел, че ще умра?

 Знаел съм, разбира се; погребал съм майка, погребал съм и приятели, и още много хора, които съм ценял. Описвал съм смъртта, виждал съм я. Но до онази февруарска сутрин, в мен имаше едно дете, на което му се струва, че времето пред него е много, че има за всичко: да пише, да люби, да греши, да се бори за каузи, да страда, да губи; макар на 47 имах чувството, че животът е пред мен. До тази сутрин, до тази сутрин...

 Човекът, който излезе от кардиохирургията, не беше същият, който влезе; онзи, който влезе беше изгубен и завещал спомените си и начина си на живот. 

 Той беше победен. А аз трябваше да свиквам с това чувство. 

 Реших да живея вместо него. Заради напразните му надежди, заради наивната му вяра, заради чувството му за безсмъртие. 

 Когато обаче ме опре страх, с вилицата си, в гърлото или когато ме стегне гняв; или когато съжаля за нещо...без което може; когато се почувствам апатичен; когато си помисля, че нямам сили: за тази тренировка, за тази задача, за този преход, за този, за този, за този...си спомням онази стая в кардиохирургията, която все ми прилича на космически кораб, който ме отнася другаде. 

 От три седмици тренировъчния ми сплит е доста тежък. Пробвам да тренирам два дни (седмично) за крака. Вчера правих предна част, днес - задна. Машината за сумо-клек, машина за хип-тръст, екстензия, лег-преса, после четири типа машини за изолирано натоварване на задно бедро. Всички упражнения 4 серии по 15 повторения. И това след вчерашния ден и клековете на два вида хакен машина, български клек, машина за изолирано натоварване на предно бедро. Доста яко. Но след 6 години труд. В началото ме беше страх, много ме беше страх. И основателно. По време на всяка тренировка имаше момент, в който си мислих, че няма да мога да изляза от залата. Макар натоварванията бяха далеч, далеч, далеч по-малки. Вече не е така. 

Но два дни крака са си два дни крака. 

Като излязох от залата и видях хубавия ден, започна да ме изкушава мисълта, че мога да покарам колелото; имам си две-три малки дестинации за такива дни, в които първо съм тренирал.

И все пак ми се струваше, че този път ще ми дойде свръхсилите. Седнах пред компютъра, видях постинга на съблогъра Венцивалери (който ме защитаваше) и разбрах, че пак е идело реч за мен и за моето колело.

"Ама как така, какво си позволява тоя, нали е болен, как не го е срам. Лъжец такъв. Мерзавец. Копейка. Необразован. И кара колело."

Проблемът на тези хора не е, че аз спортувам. 

Проблемът е, че те не го правят. 

А имат нужда. Сериозна нужда.

Само, че се иска още нещо, което им липсва. Няма да казвам какво е то, но наистина много им липсва и съсипват малкото, което им е останало. 

Вместо да направиш нещо за себе си, да похулиш друг, който го прави. Това изглежда по-лесно, но е гибелно. 

Стана ми криво. Не точно заради мен, а заради това, което съм и всички, които са като мен: сърдечно болни, лесна жертва на всякакви конспиративни теории в махалено-клюкарски мащаб. И понеже и без друго ми се въртеше в главата, завъртях педалите. 

Денят прекрасен, разстоянието не е голямо, но се получи хубав излет, който посвещавам на Венци Валери. Към Радишево - Тученица има един път от гробищата на Чаира нагоре; втори по страничните пътища край хотел Орбита, трети и изглежда официален по този, който реших да мина. Отклонението е доста преди Орбита. Доста стръмно беше на моменти. Минаваше напред-назад кашлящ страховит Камаз заемащ почти цялото платно. Настилката, обичайно-българска - не е за шосейка. Само, че и без друго бях стигнал твърде бързо дотук - имах много време. Слизах, дишах, радвах се на многоцветната есенна картина.

В Радишево минах покрай плочата на Пирогов и си казах, че на връщане ще я снимам. Около Плевен е пълно с руски паметници. Как да не се ядосват русофобите, като виждат някакъв, който не само щъка насам-натам с колелото (вместо да слуша БНР), че и после разказва. 

Как да е, подминах го и там ми беше грешката, както си ми остава и дължимата следваща разходка до близкото Радишево. Пътят към Тученица стана особено рискован за шосейно колело. Не бях напомпал добре гумите и подскачах яко на неравностите, от друга страна заради наклона ускорявах и на два пъти бях изпреварен на много малко отстояние от много дръзки шофьори. Все пак този път стигнах жив и здрав Тученица. 

Като апликация с памук е небето, ако човек си напрегне мъничко въображението ще забележи, че някой все едно прави с ръка (между облаците) знакът на Рогатия The Sign of Heavy Metal. 

Това е щастието! Хубав ден, колело и път пред теб. 

Но като направих тази снимка батерията ми свърши. Така и не успях да снимам плочата на Пирогов, но Радишево е близо. Мога да го направя даже някой ден след работа. 
На връщане се пуснах обратно покрай Чаира. По едно време вдигнах 57 км., реших, че не искам да се самоубивам (пътят е с дупки, гумите ми меки), а имах много, много време в тази приятна вечер. 
Препоръчвам маршрута. Много лек, много хубав. Все пак внимавайте с колите. 

 Препускане с шосейка в Деня на независимостта

Страхът е пазач, но страхът е и изтънчен мъчител.Униформен е. Тъп. И като такъв, понякога с изключително точна оценка за реалността. В спокойно състояние, той ще те опази от всякаква възможна бърза смърт, но за сметка на това: неизбежно ще те убие бавно.
Страхът черпи от силите.Колкото по-силен става той, толкова по-слаб си ти. Колкото по-убедителен е, толкова по-излишен е разума ти. 
Ако в спокойни ситуации все пак те опазва, най-вече като не ти дава възможност да вземаш рисковани избори, то в екстремални ситуации е напълно излишен товар.
Ако те е страх от високо и не успееш да се освободиш от него, когато си нависоко - ще те убие. За това, ако искаш да се лекуваш от страх от височини, поемай по-често този риск, като имаш предвид, че за теб е с пъти, с десетки, може би стотици пъти по-голям риск, отколкото у човек, който не се страхува от височини. 
Екстремалната ситуация или ще погуби него, или теб. 
Ако си достатъчно разумен за да различиш свой страх като излишен (безсмислен), тогава нещата са ясни. Колкото и мъчителен да е, правИ това, което те кара да не правиш. 
Имай предвид, че много често "излишните", "безсмислени" страхове се оказват основателни, а разумът ни е подвел. 
Но изглежда няма по-мъчително от това да си затворен в подлудяващ страх. Това е най-мъчителната форма на инвалидност.
Преди по-малко от два месеца имах тежко падане с колело. При скорост около 50 км/ч.Бях без каска и провидението ме опази. Лявата ми ръка, обаче пострада по-сериозно, отколкото в началото ми изглеждаше. Счупен пръст, много голям хематом на дланта и много тежка травма в китката. 
Още ходя на процедури във физиотерапията. 
Това е шосейка, другото ми колело. Малко (подчертавам: малко) е по-евтина от онзи МТB (с който ме е видял Бае Коста на Руен), но пък развива по-сериозна скорост. Стига да се движиш с нея по шосе. 
Ако е по родните (след като си падал толкова скоро с нея) си е близко до игра на руска рулетка. Ужасна е пътната настилка почти по цялата страна. Често: новото асфалтиране я прави по-опасна. Не е била качествена и преминаващите тежко товарни камиони са направили едни коловози, по които да се премине с колело с тънки гуми е като да вървиш по въже над пропаст и по време на буря. На места коловозите (за разнообразие) са комбинирани с дупки, с всевъзможни кръпки и като си лек (шосейката ми е само 8.500 кг.) прилиташ като врабче (или като жабче, което не чете новини), приземяването е винаги на късмет. 
Колкото и да ме болеше ръката, реших да се поразходя, че и направя една по-стабилна разходка, точно с това колело. 
А и ако чете някой ездач на шосейка, сигурно се чуди да ми се смее или да ме съжалява. Защото - всички падаме, травмите обикновено са сериозни; аз - трети месец съм с недобре служеща ми, боляща ме и трепереща лява ръка, но сравнение с това, което изживяват останалите колеги на шосейки е нещо семпло. Нямах операции, лежане в болница, дори не ме гипсираха; носих една ортеза, която свалях и слагах. 
Карането на шосейка е несравнимо удоволствие, но неизбежно се плаща с травми. Работата е да продължиш въпреки тях. Защото най-тежката травма е страхът. 
Събудих се съвсем рано, но знаех, че няма да мога да заспя. Целта ми беше далеч по-скромна. Згалево, което се намира точно на 18 км. от дома. Докато пиех бустера, изчислих, че както и да карам ще съм там по тъмно. Няма да мога да намеря близкия Средни връх. Ще трябва да си намеря друга цел. Оставаше малко време да реша. Можех да хвана влака до Троян. От Троян да отида до Априлци, това беше и запланувано преди да падна. 
Да, ама сега съм решил разходката от Троян до Априлци да е комбинирана с нещо друго, за което все още не съм адекватен. Някъде другаде ще е. 
Пещера Гарваница. На 11 км. от Крушуна е и на около 60 от Плевен. Бил съм веднъж там, но с кола. Попитах се, дали е добре за първо излизане. Реших, че или ще го направя или не. По-добре да опитам. 
Някой може ли да изчисли, колко е вероятността да те тресне кола на първият по-дълъг велопоход, след два месеца лечение?
Случи ми се близо до Пордим. Карах си възможно най в дясно, но чух удар и излетях...Усещане за дежа ву.Пак тупнах по ръце. Този път имах ръкавици. Тропнах си и главата. Този път носих каска. Излетяха бутилките от рамката. 
Случиха се едновременно десет неща.Шофьорът изчезна. Спря в отсрещното движение бус с работници роми. Много емоционални.Спря кола. От нея изскочи униформен полицай. Попита ме: да вика ли Бърза помощ.Казах му, че няма нужда.Единият от работниците ми подаде бутилката да пия вода.Същото ми се случи и преди два месеца. Една жена ми подаде тогава търкалящата се бутилка и ми каза да пия вода. 
Полицаят пак ме попита да вика ли Бърза помощ.Пак му казах, че не съм за Бърза помощ.
Когато останах сам тръгнах към вече много близкия Пордим.Честно: не помня качих ли се или не се качих на колелото. 
Мислех си за това, че съм направил сериозен пропуск, че не съм си взел носни кърпички. Не знам защо толкова ме дразнеше това точно в този момент. От шока? Най-вероятно. Изглежда не бях пострадал толкова колкото миналия път. Градът вече се беше събудил. Влязох си в първия супер и си купих носни кърпички, мокри кърпички и един Марс.
На колелото нищо му нямаше, поне видимо. Зачудих се какво да правя. Тръгнах без план. По-скоро за да се проверя.Стори ми се, че мога да го направя точно така, както бях решил да е сутринта. 
Но се подведох. 
Още се чудя:
Колко е шансът да те блъсне кола още на първият поход след травма?
Колко луд трябва да е човек, който да продължи, след като го е блъснала кола?
Май е широко разпространена лудост. И диагнозата е: водач на шосейка. 
Шокът ли беше, що ли, но в Пордим хванах друг път, когато се усетих, че много удължавам беше късно, а и не бях ходил Вълчи трън. 

След това имаше едно страшно спущане: преди Дойренци, но прецених, че за преценката ми допринася малко постравматичния стрес от падането преди два месеца и катастрофата преди около час.
Сега беше твърде късно и да се отказвам.
И когато излязох на пътя между Ловеч и Деветашката пещера...
И с падане, и без падане; и с катастрофа, и без катастрофа...тук си е доста рисковано, дори за опитни ездачи на шосейка.  








За трети път посещавам Деветашката пещера. 
За втори път е велопоход. Миналият път беше с Муленцето (Драг-Гранд Каньона), а сега с...наричах шосейката си Пони-то, но явно не й харесва това име, май не й харесва да я оприличавам на яздитно животно. 
Същата сутрин, малко преди да стана, в просъница ми заприлича на праисторически тигър, спирачките на саблените му зъби.
Някога работих в Палеонтологичния музей в Асеновград при Димитър Ковачев. Докосвал съм се до саблените зъби, приликата е наистина поразителна. Само, че онова е кост, това е алуминий. И така: шосейката ми е Съблезъб, не я яздя. Тя ме носи...Като всяка котка - защото си иска. Но реши ли: не ми се мисли. Четири излизания с нея - едно сериозно падане и една катастрофа.
Голям съм карък, но решил съм да прецакам пазача си: ще го прецакам.
Снимах се до Непобедимите, сочейки Чък Норис, защото явно в този ден се мислих за негов братовчед. Този рекламен винил на Непобедимите е точно в края на моста преди Деветашката пещера. Епизоди от "Непобедимите - 2" са снимани в Деветашката пещера, за което Силвестър Сталоун - продуцент на блокбастера е и спонсорирал построяването на моста.
Деветашката пещера е пълна с прилепи.С положителност по-умни от прословутия Глупав прилеп Пешо - любимец на плевенските деца и герой от кукления сериал "Приключенията на кученцето Карла"
Прилепите (не Пешо) са и символ на Деветашката пещера. Внушителна е. Като в огромен храм си, като в черепа на непознато езическо божество с много, несиметрично пръснати очни ями, през които се процеждат слънчеви лъчи. 
Ромоли рекичка, камари камъни са подредили стълбища, тераси, тунели; обиталище на древни страхове и наедно - убежище от тях. 
Прилича на фентъзи декор.
Винаги ме обзема спокойствие на това място, но в този ден имах да прецаквам пазача си. Страхът, на който не биваше да се подавам, колкото и основателен да изглежда. Обичам тази езда, няма да предам нито Муленцето, нито Саблезъб, нито безименото МТБ (което беше безименно, но заради Бае Коста, ще го наричам вече Руен).
Заради предизвикателството ли, заради що ли, този път движението беше много по-натоварено. Някои коли прелетяваха и (сигурен съм) с над 200, освен това лявата ми ръка, за която ми оставаха още 2 физиотерапевтични процедури от натоварването вече трепереше.
Продължих към Крушуна, но когато стигнах и ми оставаха само 11 км., при това спокоен път към Гарваница се отказах. 
Готиното на Гарваница е спускането по въжено стълбище над пропаст. Леката доза адриналин, която след катастрофата и около 40-те километра след нея през натоварения трафик, изобщо нямаше да усетя. 
Ще дойда друг път. Тръгнах към Плевен, но нали този ден съм си карък спуках гума в Летница. Звъннах на сина да ме вземе. Седнах в прекрасния фитнес парк на центъра и наслаждавайки се на спокойствието, зачаках Боби да дойде с рено-то. 

Не знам каква е вероятността да катастрофираш на първото пътуване след травма. Не знам колко луд трябва да е човек да продължи.Не знам що за карък трябва да си, за да спукаш в същия този ден и гума.Но знам на кого винаги мога да разчитам. 
Дори само заради това, което казах в последното изречение, мога да кажа, че съм един много щастлив човек.

 „И рече лозаря: ето, три години дохождам да търся плод на тая смоковница, и не намирам; отсечи я: защо само да изтощава земята?”

Лука /13: 7/

Криех се от закона в затънтени села почти година. Не се задържах дълго. Не можех да си позволя да си създам живот, не исках да си създам нов живот. Приемах настоящето като цел. Намирах следващото и следващото си убежище. Все имаше някой който не е виждал от години син или внук и аз запълвах празнотата. Работа имаше, храна и подслон също. От останалото исках да се избавя. 

Знаех, че гоненицата няма да продължи вечно. Положението ми беше много сериозно, но го приемах на игра. Интересно ми беше колко време ще мине докато ми щракнат белезниците. И така: от село на село, от дом на дом. Лозар сред лозарите, овчар сред овчарите. Мнозина се досещаха, че крия нещо, но бързо ги печелих. Любопитството им стигаше до една болезнена граница, а после преставаше да ги интересува истината за мен. 

Бях работлив млад човек, винаги усмихнат, нямах големи изисквания и често сам си преустройвах от старият обор или от таванската, обиталище. Разказвах за света, вслушвах се в мъдростите на времето. Всичко каквото се налагаше умеех, пиех за компания без да се напия и се държах почтително към възрастта. Внасях енергията на младостта в живота им. Харесваха ме, аз тях също и едва ли в главата на някой се е задържала дълго мисълта, че в действителност съм престъпник. 

Знаех къде са скрити бурканите със спестявания, под коя дъска са наследените накити, в кое чекмедже са парите от продадената крава или реколта. Така и до нищо не се докоснах. Това също беше част от играта. Можех, но ми се струваше твърде просто. Интересно до кога ще удържа на изкушението. Веднъж се влюбих в селска учителка, а една ветеринарка едва не ме принуди да се оженя за нея. На няколко пъти можех да наследя имоти, стига да имах кураж да се задържа, но тогава разбирах, че в селата ми харесва само при мисълта, че някой ден ще ги напусна. Представих ли си го като свой живот картината ставаше печална. И бързах да си тръгна и ида другаде. Научих се да подрязвам лози и да плета рибарски мрежи, да поставям бракониерски капани и да кастрирам прасета, да правя сирене и да квася мляко, да варя ракия и теля крави.

Така се озовах в дома на Ева. Държеше да я наричам майка. Обръщаше се към мен със „сине”, но разказваше за живота си такива неща каквито една майка трудно би признала пред сина си. Имала е пет съпруга. Обичала е и е мразила. Всички надживяла. Твърдеше, че е на седемдесет. Изглеждаше по-млада. Погребала е всичките си съпрузи. Децата, от които не се е отрекла, са се отрекли от нея. Казваше, че е прокълната и пееше с най-красивият глас. 

Струваше ми се понякога, че е младо момиче, а това по лицето й е маска. 

Разказа, че веднъж докато била в сеното с онзи, който още не й бил мъж, тригодишното дете от този, който все още й бил мъж, паднало в кладенеца. Не можах да разбера дали говори истина. Имах чувството, че ме изпитва. Признава ми шокиращи неща за себе си, за да призная всичко което крия. В селото хората се бояха от нея. Никой не можеше да потвърди дали говори истината или не. 

Настанила се е тук едва преди двадесет години с мъж, който се представял за неин син. Будили съмнения. Тогава макар и повяхваща била все още хубава. За миналото си говорила противоречиви неща и никой не беше сигурен къде в действителност е живяла преди това. Престанах да се интересувам. До никъде нямаше да стигна. И пред мен разказите й бяха противоречиви. Един път спомена, че имала внучка: точно нейно копие с която искала много да ме запознае. Друг път решително отрече да познава който и да е било от внуците. Подозирам, че тя няма собствени спомени. Това, което ми разказва е всичко което се е говорило за нея. Всяка клюка която е чула за себе си е приела за истина. За да не я боли от лъжата. Да не се налага да се бори с нея.

Живееше скромно. Къщата й беше три пъти по-малка от останалите. Телевизора й чернобял. Имаше седем кокошки и прекрасни рози. Две сливи, две кайсии и ябълка от която не можех да късам…

-Това дърво е особено –предупреди ме още от началото тя – Не го бера. Ражда един – единствен плод. Само един…Оставям го, докато падне.

Вдигнах рамене. Казах й, че няма да пипам плода.

-Трябва да ме разбереш, сине. Да разбереш и дървото. Не случайно природата го е създала така. Този плод сигурно му е много скъп. Щом е един, сигурно му е скъп като дете.

Чувствителна жена. Не вярвам и дума от всичките онези ужасии които ми разказа за себе си.

-Като падне ябълката, ядеш ли я?

Усмихна ми се и ме разроши. Имаше нещо много мило в жеста й:

-Ех, ти. Има ли значение какво става с плода след като падне?

Не искаше да ми отговори и повече не я разпитвах.

Когато я виждах застанала на прозореца с часове да наблюдава единствената ябълка бях готов и със змей да се сражавам за да я опазя.

-С какво ти е толкова скъпа?

-Една е. Лиши ли се дръвчето ми от нея, то следва да бъде отсечено. Този плод го опазва.

-Истинска природна аномалия -засмях се аз.-Винаги на едно и също място ли зрее?

-Не, но винаги е както сега. Един плод. Само един. Понякога става по-голям, прилича на златен. Текат ми слюнките като го гледам и не смея да се махна от прозореца да не би някое хлапе да го скъпа. Друг път е жалък, още от началото червив, деформиран. Понякога прилича на болен. Цял е на петна и гние още преди да е паднал. Винаги, винаги е обаче един. Така ще е до края на живота ми, сигурна съм. Ябълката ми има един плод, аз една ябълка…

Нещо ми се завъртя в главата, в нещо не бях съгласен, но имах нужда от време да го осмисля. Цял ден помагах на казана. Вареше се ракия и доста си пийнах. Пиян не бях, но имах кураж.

Когато застанах под ябълката ме напусна.

Стори ми се, че е още на прозореца и ме гледа.

Уплаших се и даже се отказах.

Накрая все пак го сторих. Откъснах ябълката.

„Това не е плодът на живота ти, мамо…И животът не е единствен плод. Реколти е. И те трябва да се берат…Искай повече…”

Тежеше в ръката ми като сърце. Струваше ми се, че съм го откъснал от себе си. Толкова ме болеше. Все едно изтръгнах ембрион, а плацента се стичаше по пръстите ми. И не знам защо имах чувството, че тече и в ноздрите ми, и по гърлото ми. Повръщаше ми се.

Жестоко беше. Трябваше да го сторя.

Тъй правим децата. Жестоко късаме. И трябва.

Тази малка радост я лишаваше от всички останали които тя заслужаваше.

Случи се така, че ме арестуваха на следващият ден. Не знам как бяха разбрали за мен, но бях подготвен. Рано или късно щеше да се случи.

Няколко месеца по-късно получих в затвора колет с ябълки и едно кратко и много мило писмо:

„Наскоро се срещнах с внуците си. Иска ми се да те запозная с нея. Говорила съм ти…”

P.S. Всичките тези ябълки са от дръвчето. Тази година то даде много. Благодаря ти, синко…”

Парите му взе, всъщност не й дойдоха зле, но много меко казано, щеше да оцелее и без тях. 

Цялата работа беше, за да си мисли, сладкият мухльо, че питото си е платено, да не се раздвоява, разводнява и тъй нататък, има си семейство, а и тя не иска да се обвързва с обвързан. 

Хареса го, да. Привлече я, силно. 

Пожела го, на мига. Има го, още същата нощ. 

Симпатичен беше, без съмнение. Висок, нито едър, нито слаб. На мястото си всичко. Без животински мускули, но атлетичен. Смехът му, светъл, импулсивен. Ухаеше на себе си, имаше характер под парфюма. Смигаше дяволито, разбираше от живот. Създаваше настроение. Всичко това обаче, не би означавало много, ако тя не се нуждаеше от случката. Излезе даже за да срещне, онзи който не познава, а ще й хареса. И дълбоко в себе си, искаше да е точно такъв: обвързан. 

Ако не беше, щеше да прекара с него приятна вечер, но не и нощ. Да си поговорят, да преценява дълго заслужава ли си или не. Не й се мислеше, повръщаше й се от мислене. Имаше нужда от близост, а не от дълбоки преоценки на действителността. На този основното му качество беше късмета. Срещна я в подходящ за него момент. Това е всичко. Късата пола не беше за него, а за някого. Силно начервените устни, високите ботуши, лекомисления смях. Сладките муцунки които репетираше пред огледалото, ей така, за пред себе си, които никога не правеше, а можеше още от тринадесетгодишна. Не, не разбираше какво искаше, докато се приготвяше. По-късно осъзнаваше. 

Пи преди излизане петдесет грама коняк за блясък в очите. Топъл беше вятъра. Малко я възбуди, вътрешно разплака. Тежко й беше напоследък, безпричинно. Нещо като отчаяние, нещо като апатия, че чак отвращение. Не можеше да понася все повече хора, но най-вече най-добрата си приятелка. Своят мащеха. 

Първата й мисъл, когато видя хубавелката беше: „Това момиче ще създаде проблеми.” Четири години беше по-голяма от нея, но изглеждаше по-малката й сестра. Наивна, колкото си искаш. Иначе бързо се спечелиха. Не само външна беше приликата им. Едни и същи филми обичаха, по една и съща музика си падаха, едни и същи мъже харесваха, но мащехата й, само ги харесваше. Нали си имаше вече. Вярна съпруга беше. 

Невероятно, но факт! 

Спокойна в малкият си свят. Изглежда щастлива. Мозъкът й е заприличал на един затлъстял, стар котарак. Свит на кравай в скута на времето. Старица с външност на момиче. Не създаде никакви проблеми, но благоверният й, напоследък не е никак благоверен и това го знае дори дъщеричката му. Прави се на мъж, има си млада заложница в къщи. Нея й е все едно. Има си топлината, има си уюта, дори приятелка като в училище. Да го обича, не го обича. Просто й е топло в неговият свят. Вирее в него. Дава всичко от себе си, всичко каквото се пожелае от нея. Декоративно цвете. Ухае, краси и готви прилично. Прави го за удоволствие. Умее го. Някога е рисувала. Сега не иска да чуе дума по въпроса. Прави се, че не иска да чуе и дума по въпроса колко е хубава, но и харесва, а и то е очевидно. Свято поведение, че чак гадно. На всичкото отгоре все повече си приличат. Все повече… 

„Като нея ли ще бъда! Като нея, ли…Трови ме, държанието й. Трови ме, близостта й. Заразява ме със себе си. По-голяма е все пак. Все пак, аз съм дъщеричката в къщи. Тя ми е примера. При това тази прилика. Не усещам как се изменям. Подражавам й, лош климат ми е, но още я обичам. Не мога нито да я нараня, нито да спра да се боя, че без да искам ще я нараня. Защо ли я мисля!” 

Почувства слабост в коленете. 

Седна на една пейка. 

Спомни си майка си. Призрак някакъв от детството. 

Преди по-често ходеше на гроба й. Сега по-често хващаше в ръката си сребърното сърце. Единственото останало от покойната. Носеше го на врата си от седем годишна. Почти не го сваляше, дори в банята. Изпълваше я увереност стиснеше ли го в ръката. Без да го откачва. Пазеше я, ако не от злото, то поне от страховете й. Пръстите й бяха свити около него и сега, когато непознатият я заговори. 

Просто я попита, чака ли някого. 

Отвърна му най-дръзко и с онази от репетираните пред огледалото муцунки: „Теб”. После допълни, че е чакала, кавалера закъснял, а тази вечер била настроена за кръчма. Даже имала една предвид. Сянка на свенливост премина през лицето му. Ах, дявол такъв! Хареса й това. Изобщо си го хареса. От пръв поглед си го хареса. Халката на пръста му бодеше очите. Още по-добре. Тръгвал си утре, направо в десетката. 

Кикотеше му се, докато пиеха, както никога не беше предполагала, че може. И речникът й беше различен. По-скоро ролята, отколкото този тип я възбуждаше. Искаше да избяга от себе си, да съблече памет и поведение, всички страхове да съблече, цялата тежест и домашни настроения. Чувстваше се гола още преди да е свалила дрехите си. Не, че я питаше, но сума лъжи му наговори. Че е от провинцията, че никой не познава тук, учила, но прекъснала. Глупости още един милион му наговори. Той ли я попита дали ще струва нещо или тя му каза, не можеше да си спомни. На сутринта отчете, че малко преигра. Губеха й се моменти и не изгаряше от желание да си ги спомни. Напуснаха заедно хотела. Прииска й се да го изпрати до гарата, но щеше да бъде глупаво. Седна в едно забито бистро и изпи четири кафета. Бяха минали повече от два часа, когато ръката й несъзнателно посегна към медальона, но не го откри. Ледена вълна я заля. Ясно й стана, какво се е случило. Скъсал се е синджира. Най-вероятно е в хотелските завивки. Не си и помисли да го потърси. Осъзна, че няма да го намери. Ръката й искаше да стисне нещо, но мястото беше празно. Макар да знаеше, че няма нищо там, пак неволно посягаше. Скоро нямаше да се отърве от навика. И за да има за какво да се хване влезе в един бижутериен магазин. Имаше разбира се и сърца, но нямаше кое да замени изгубеното. Парите които й беше оставил стигнаха точно да си купи една сребърна монета която окачи на место сърце.

 
Не, не е обърната снимката. Нося си часовника на дясната ръка, като Путин. Но защо в случая толкова държа да изясня това. Защото продължавам, казвайки, че ако бях тръгнал надясно от мястото, на което е направена снимката, щях да се изкача по билото до връх Вихрен, но понеже вече съм го изкачвал, тръгнах по лявото било към Кончето. 
Стигнах го, "яхнах го", гледката е впечатляваща и адреналин има и тук е момента да кажа, че се колебая дали е повече от изкачването от Банско до хижа Вихрен с шосейно колело, спущането от хижа Вихрен към Банско със същото колело е при всички случаи по-екстремално, особено ако е в почивен ден по време на национален празник. 
Препоръчвам друг ден от седмицата, за да сте по-малко опасни и за себе си и за околните, а в същото време приключенската екскурзия да е по-вълнуваща.
Но в случая ми се искаше да пиша за друго. За ето това куче. Лежеше до насочващите табели на повече от 2000 метра над морското равнище; дремеше сладко като...куче и изглежда изпълняваше служебния си дълг на разпоредител, поднебесен разпоредител, който посреща посетителите пред пиринските атракции. 
Докато нагласявах селфи стика си като триножник, готвейки се да се снимам се размърда. Изглежда очакваше това, което щеше да последва. Когато заех поза за снимка, застана до мен - също позирайки. 
По всичко личеше, че го е правило много пъти и че туристите очакват това от него. Куче с мисия. 
Да. Да, разбира се. Бил съм граничар. Граничарските кучета са с мисия. Митничарските - също. Полицейските. Пазачите. Хъскитата и маламудите, които теглят шейните. Обучените за планински спасители санбернари в Алпите. Циркаджийските кучета. И кинозвездите. Дори йоркитата със странни прически, които се глезят с двукраката си също толкова сладка като тях господарка. Кучето, което се гушка в клошаря в хладните вечери и изглежда носи любовта, която всеки човек, поне веднъж в живота си трябва да е срещнал. Лабрадорът, който е символ на дома и десетки хилядите анонимни хачиковци, които се въртят около кръчмите и чакат приятеля си да дойде както всяка вечер, без да знаят, че той вече е доста далеч.
Тук обаче иде реч за нещо съвсем различно. За един четирикрак отшелник, който е избрал едно доста сурово място за живот. Далеч от другите кучета и човешкото ежедневие. Рошав Заратустра, който не общува с орли, а с хора, но хора в едно малко по-различно душевно състояние от онова, в което те живеят, когато са там долу. 
Едно свободно в своята мисия същество.Едно избрало своята мисия същество. 
Макар и любимец на толкова хора, принадлежащо само на себе си. Не домашен, а планински любимец. 
Без да си кажем много, погледнахме се в очите и пропастите около нас придобиха друг израз. "Да"-съгласих се с онова, което ми рече с поглед - "Ако човек е средина между скота и ангела", както твърди Блез Паскал, то кучето е средина между вълка и човека...
Но този мъдрец беше много повече човек от много хора. Защо ли?Защото е имал свободната воля. 
Колко човеци сами избират мисията в живота си?
По-късно, докато се държах по металното въже и допуснах мисълта, че мога и да падна си рекох, че няма да е безсмислена смърт.
Поне ще умра като човек.Неразумен. Може би: незрял. Не особено отговорен. Прекомерно авантюрстичен, надценяващ качествата си. Тръгнал с контузена ръка по един неособено безопасен маршрут. И така-нататък и така-нататък...Но при всички случаи сам избрал пътеките си, които са го довели до края. 
Както и този симпатичен четирикрак мъдрец.
За всеки случай е много, много по-човешко от това да те пипнат на улицата, да те наблъскат в някаква кола, да ти бутнат автомата в ръцете и да те пратят да убиваш и да те убиват...
За да защитаваш родина, която вече нямаш. По-точно: интересите на хората, които са ти я отнели.  

 

Хубави новини от САЩ, надявам се скоро да е по цял свят и много скоро да се отнася не само до трассексуалните операции, а и до много форми на джендър пропагандата- 

Междувременно след разследване на Христо Грозев се установи истината в България. Ето как изглеждали саботьорите, които едва не отвлякоха Урсула за да я предадат на Рон Джеръми. 

Рон Джеръми отрича да е имал мераци към Урсула, но пък му било интересно да работи върху буре с барут и припомня, че Балканите били барутния погреб на Европа. На въпросът какво общо има това със самолета на Урсула и най-вече с Путин, дълбокомислено отговаря: "Със самолета на Урсула не знам, но всеки който не може да вдигне самолета подозира Путин."
 ВНИМАНИЕ: ЗА РАЗЛИКА ОТ ВСИЧКИ ДРУГИ СНИМКИ И ТЕКСТОВЕ, ПЪРВАТА СНИМКА, КАКТО И ТЕКСТЪТ СВЪРЗАН С НЕЯ СА СЕРИОЗНИ. 

 Не струва нищо, сантиментален спомен.

Фигурка от дърво, сигурно с джобното си ножче, докато си епочивал под някой навес от летния зной след като е прекопавал парцела я еправил. Тъжен човек, напукана кожа, малко думи употребява, много има в речника,но не смее да каже, а и на кого ли. Малко е селото, градът го плаши. Аз отдавнапораснал, може да дойде при мен да живее, не иска да пречи. Свикнал е да живеесамотен, примирил се е някога даже, че и родител няма да бъде. На четиридесет идве е бил като съм се родил.

Сигурно е нямал друга освен майка.

Страшно звучи, нечовешко, но го подозирам. Тя с двадесетгодини по-млада от него. Тъкмо съм проходил и тя избягала. Боготвореше я.Казвам му, че не си заслужава. Грях ми, че говоря така за майка си, но наистинане си заслужава. И цяло село, то пет човека или десет бяха, не помня, му казватсъщото, уж кима, съгласява се, приема го, но вътре в него не е така както сеопитва да покаже.

Избягала е не само от него, а и от мен.

Като си гледам русите букли на снимките от онова време, чаказ се разтапям, иде ми да се разплача като се гледам, толкова едно таковасантиментално ми става. На херувимче приличам, само криле ми липсват, но и тесе привиждат от сълзите които избиват. Сладко хлапе. Защо не съм си син! А тякакво сърце е имала!

То и моето едно такова, питали са ме не искам ли да я срещна.Вдигам рамене, казвам, че не знам. Все ми е едно, не изгарям от желание. Мразехсамо когато заговаряше за нея и то така, че като ли с думи довеждаше безплътнияй образ там където сме, в стаята или из двора. Чак ми се привиждаше, подобнафея. Толкова нежно я описваше.

После започнах да се чудя.

Веднъж ми се струваше висока, друг път ниска. Един пътослепително руса напомняща кацнало слънце, а друг път на квартеронка с чернитеси къдрици. Ту с голям бюст, ту малък. Нещо не разбирах, а после започнах даразбирам. Прокълнатият самотник не обожаваше просто майка. Той обожавашежената. Жената изобщо. В една е имал всички. Тъжен ценител на женската хубост.Отчаян романтик, умря си със своите илюзии за божествената и безкрайно нежна.Иначе за мен се погрижи добре, а и аз добре учих. Непретенциозен към живеенетоси, много не му трябваше, дома останал му от баба и дядо му беше достатъчен ида има нещо на масата, а много работеше. Пари имахме достатъчно, а аз оправдахразхода. Радост му беше, че учих добре, че успявах. Май единствената му радост,която даже не съзнаваше.

Усмихва се очите му, грейваха, караше ме да разказвам как якарам, още малко и да ръкопляска като прецени, че истини му говоря. Всепо-малко се виждаме. С мобилния телефон който му подарих зле се справяше. Не сенаучи навреме да го зарежда. Май доста разсеян си беше цял живот, но на старигодини направо ужас. Още говореше за нея. Оприличаваше всичките ми момичета всена нея.

Аз също, но без склонността му да ги идеализирам.

 

От четиринадесет започнах сексуалният си живот. Всъщноствлюбих се още десет годишен. Такива мисли ми минаваха, че все едно той говорешев главата ми. Едно момиче, а като сто различни го виждам. И в сто различни, всеедно виждах след това.

Все близката и непознатата, която имам и която бяга. По коятотрябва да се поболея, но аз не живея в затънтено село, не ме е страх от живота,даже често сменям начините му. Налага ми се и да пътувам служебно къде ли не, ив страната и извън нея, а когато не ми се налага, пак пътувам.

Когато разбрах за смъртта му, веднага позвъних за булдозера.

От къщата взех само фигурката.

Малката, дървената.

Направил си е сам хубавица.

Двадесет и няколко сантиметрова. Несъразмерна, но имашеочарование. Като заредена с чувствата му.

Сладострастният кумир, жестокият който го направи печален, ноопази душата му красива, толкова красива, колкото нейната илюзия.

Аз пък нямах такива.

Знаех си, че и с тази няма да прекарам дълго и със следващатасъщо. Други цели имах в живота си. Някой ден може да остане време и засемейство, но нямам намерение да имам богиня в дома си, а коректен партньор.

Ще му мисля когато му дойде момента. Твърде много пътувамсега.

Иначе имах богинята му във всички образи в които ми я беше рисувалс думи. Последният път се подведох и почти единадесет месеца живях с една, носамо седмица боледувах след раздялата ни. Още от начало бях подготвен даизживея и това.

От дете съм подготвен.

От тогава я имах и губих.

В различните й образи, с различните му приказки за нея.

Все се опитвах да си представя как точно е изглеждала и коя емежду всички, а ми беше все едно дали ще я срещна. Нея: богинята, любовта.Тъгата му, затвора ни, чистотата в която живеехме. Все я търсих, все япропилявах и знаех, че не мога да задържа. Нито ще е последната, нито съмпървия който я познава и губи.

Играя си с дървената фигурка. Говоря й.

И имам чувството, че никога, никога не ме е напускала. Снощинаправихме един бурен запой в дома ми с приятели. Чистих цял ден. Не я намерих.На кой ли му е притрябвала.

Някой ми беше откраднал дървената фигурка.

 

© Стефан Кръстев

2008