Ангѣлъ Петровъ's Blog

Обладан
Коса на кичури полепнала по чело, врат, уши. Между очи, по слепоочия се стичат струйки, около ъгълчета устни. Глава приведена напред, немигащ поглед, втренчен през събрани леко вежди. Гърди се вдигат и отпускат. Дълбоко дишане, досущ спокойно. Поемат ноздри свеж озон с недоловимо свиване, изпускат топлина открехнати уста. Дихание препуска из простора.Юмруци, свити в лактите, ръце вибрират в такт с дъждовния романс. Изпускат пара рамене. Еклектична електрична магнетичност.Ичиргу колобър Вихромир планината съзерцава. Тежко. Взорът му се гмурка в зелени езерни огледала отсреща. Едвам успява да не се удави. Вцепенен. Еднички чувствата бушуват и умът се люшка.
Какво магьосничество е това, че силата ми прикова, енергиите ми разбърка? Не си ти самодива, що си?Как?! Що стори на вълшебника най-майстор личен? Неизлечими хиляди с молитва само изцерявал, стотици воини непобедими с жест едничък повалил, природните стихии овладял! Равен нему не познал, ни срещал, да побратими. Избродил и пребродил планини и долини, пустошта и дън горите тилилейски. Ни звяр незнаен, нито сила немислима са спирали туй що сега пред теб е нищо повече от дързостта хлапашка. Ни капка не отнемаш и всичко, де си е у мене, там е, ала не ми се подчинява...
Насреща му мощта в човешки образ едва сега помръдна. Усмихна се свенливо. Събрала всичката природна хубост в пълнота. Нощта омайна в лунен цвят, потокът бистър с мелодичен звън, закрилница, гората с меден аромат. И още палав вятър, свилена трева, връх чистоснежен, необхватна шир...
Не съм ти нищо сторила, юначе. Магьосничества не владея. Не съм от този свят и таз земя. Не съм била лечител, юнакиня, буреносец. Мнозина са ми равни: мравката, орелът, сурият елен. Не съм те спирала, ни искам нещо да ти взема, да ти дам. Смирението ми си доловил. Змеица Любозорна ме зоват.
Напират думите, сърцето думка, челото бумти. Една мома! Тъй лесно да го обезоръжи. Тъжно. Обезкуражително. Мъчително. Решително, без време в самосъжаления да губи, във въпроси да хаби, отпусна силата си и продума:- Сестрице, покажи ми!

Оригинална публикация: ФорумъТ
− О, Велики Далавер Аванти, от бяс и ярост вия и ядно впивам нокти в дланите си!!!− Шекерчо, я седни. Седни, де! Какво се кълчиш като крастав. Ето, изворната ми водица.− Ама...− Пий, бре, маскара! А така, поугаси жарта малко. Речи, що е този път.− Изпребивам се да бързам, да не закъснея, да не отнемам на хората от безценното време.− Я сръбни пак.− И какво?!− Какво?−

Усмивката й. Господи, усмивката й избави Содом и Гомор. Усмивката й засенчи Вавилонската кула. Усмивката й прослави Мухаммед и помилва Йешуа. Усмивката й накара Буда да повярва и изведе Орфей от Ада. Поети опитваха да я заключат между безброй корици, композитори да я заточат сред безкрайни петолиния, художници да я пленят в безчет рамки. Вграждаха я още в мостове, дворци и църкви. Прекланяха й се

Чуваш го, защото си открехнал малкото прозорче към света. Магнетичната му сила те издърпва вън от черупката ти и просто минаваш през прозореца. Както червей, дъждовник или охлюв. А е толкова лек и спокоен. Напява ти живот. Призрак крачи по улиците, към гората. Уверено и методично. Иска там. Минава през пелената от сълзи като през копринени завеси. Капки попиват, стичат се, сливат се със сълзи. А