Sign in with Facebook
Никос Казандзакис’s Followers (2)
Никос Казандзакис
|
Алексис Зорбас
by
—
published
1946
—
11 editions
|
|
|
Последното изкушение
by
—
published
1955
—
2 editions
|
|
|
Христа распинают вновь
by |
|
|
Аскетика: Salvatores Dei
by
—
published
1927
—
59 editions
|
|
|
Рапорт пред Ел Греко
by
—
published
1961
—
113 editions
|
|
|
Капитан Михалис
by
—
published
1953
|
|
|
Братоубийците
by
—
published
1963
—
78 editions
|
|
|
Рапорт пред Ел Греко
|
|
|
Последнее искушение
|
|
|
Отчёт перед Эль Греко
|
|
“Не позволявах на ума си да събере от цялото ми тяло тази плътска радост, да я натъпче в калъпите си и да я превърне в мисъл. Оставях тялото си да тръпне от радост, от главата до петите, като животно.”
― Zorba the Greek
― Zorba the Greek
“- И в най-малкото камъче - казваше една вечер поп Фотис, - и в най-скромното цвете, и в най-тъмната душа се намира Бог, цял-целеничък, Манольо́с. Нека сторим всичко, каквото можем, та това малко наше селце, този кошер, да блесне, изпълнено с благочестие, трудолюбие, плодородие и любов. Такъв, какъвто бихме искали да стане целият свят. Защото, да го знаеш, и в най-далечната пустиня едно добре дело намита отзвук в целия свят.
Манольо́с вдигна очи, погледна поп Фотис; стори му се, че лицето му блестеше в тъмнината, изпито, прозрачно; а ръцете му, тъй както ги беше издигнал към небето, се виеха като пламъци.
- И всеки човек - каза Манольо́с възторжено - може да спаси целия свят; много пъти мисля за това, отче, и треперя; такава голяма отговорност ли носим? Какво трябва да направим, преди да умрем? Кой е пътят?
Замълча. Нощта се беше спуснала вече, старците бяха наклали огньове и готвеха, децата бяха наклякали около тях, гладни, и чакаха.
Манольо́с протегна ръка, докосна коляното на поп Фотис, който беше потънал в размисъл и мълчеше.
- Как трябва да обичаме Бога, отче? - запита той.
Като обичаме хората, чедо мое.
- А как трябва да обичаме хората?
- Като се стремим да ги вкараме в правия път.
- Ами кой е правият път?
- Стръмният.”
― Christ Recrucified
Манольо́с вдигна очи, погледна поп Фотис; стори му се, че лицето му блестеше в тъмнината, изпито, прозрачно; а ръцете му, тъй както ги беше издигнал към небето, се виеха като пламъци.
- И всеки човек - каза Манольо́с възторжено - може да спаси целия свят; много пъти мисля за това, отче, и треперя; такава голяма отговорност ли носим? Какво трябва да направим, преди да умрем? Кой е пътят?
Замълча. Нощта се беше спуснала вече, старците бяха наклали огньове и готвеха, децата бяха наклякали около тях, гладни, и чакаха.
Манольо́с протегна ръка, докосна коляното на поп Фотис, който беше потънал в размисъл и мълчеше.
- Как трябва да обичаме Бога, отче? - запита той.
Като обичаме хората, чедо мое.
- А как трябва да обичаме хората?
- Като се стремим да ги вкараме в правия път.
- Ами кой е правият път?
- Стръмният.”
― Christ Recrucified
“- Може и да остана… – казах аз, изплашен от грубата нежност на Зорбас. – Може и да дойда с теб; свободен съм!
Зорбас поклати глава.
– Не, не си свободен – каза той. – Само въжето, с което си вързан, е малко по-дълго от това на другите хора; това е всичко. Твоя милост, началство, имаш дълга връв, сновеш насам-натам и мислиш, че си свободен; ала не късаш връвта. А щом не скъсаш връвта…
– Ще я скъсам някой ден! – казах настървено, защото думите на Зорбас докоснаха една открита рана в душата ми и ме заболя.
– Трудно е, началство, много е трудно. За това трябва луда глава, луда глава, чуваш ли? Всичко залагаш! Но ти имаш разум и това ще ти изяде главата. Разумът е бакалин, води тефтери, пише — толкова дадох, толкова взех, това е печалбата, това е загубата. Той е, видиш ли, добро стопанче, не залага всичко, запазва винаги нещо в резерва. Не къса той връвта, не! Държи го, мръсницата му недна, здраво го държи в ръцете си; и ако й се изплъзне – отиде, отиде горкият! Но ако не скъсаш връвта, кажи ми, какъв вкус има животът?”
― Zorba the Greek
Зорбас поклати глава.
– Не, не си свободен – каза той. – Само въжето, с което си вързан, е малко по-дълго от това на другите хора; това е всичко. Твоя милост, началство, имаш дълга връв, сновеш насам-натам и мислиш, че си свободен; ала не късаш връвта. А щом не скъсаш връвта…
– Ще я скъсам някой ден! – казах настървено, защото думите на Зорбас докоснаха една открита рана в душата ми и ме заболя.
– Трудно е, началство, много е трудно. За това трябва луда глава, луда глава, чуваш ли? Всичко залагаш! Но ти имаш разум и това ще ти изяде главата. Разумът е бакалин, води тефтери, пише — толкова дадох, толкова взех, това е печалбата, това е загубата. Той е, видиш ли, добро стопанче, не залага всичко, запазва винаги нещо в резерва. Не къса той връвта, не! Държи го, мръсницата му недна, здраво го държи в ръцете си; и ако й се изплъзне – отиде, отиде горкият! Но ако не скъсаш връвта, кажи ми, какъв вкус има животът?”
― Zorba the Greek
Is this you? Let us know. If not, help out and invite Никос to Goodreads.
