Никос Казандзакис > Quotes

“Не позволявах на ума си да събере от цялото ми тяло тази плътска радост, да я натъпче в калъпите си и да я превърне в мисъл. Оставях тялото си да тръпне от радост, от главата до петите, като животно.”
― Никос Казандзакис, Zorba the Greek

“- И в най-малкото камъче - казваше една вечер поп Фотис, - и в най-скромното цвете, и в най-тъмната душа се намира Бог, цял-целеничък, Манольо́с. Нека сторим всичко, каквото можем, та това малко наше селце, този кошер, да блесне, изпълнено с благочестие, трудолюбие, плодородие и любов. Такъв, какъвто бихме искали да стане целият свят. Защото, да го знаеш, и в най-далечната пустиня едно добре дело намита отзвук в целия свят.
Манольо́с вдигна очи, погледна поп Фотис; стори му се, че лицето му блестеше в тъмнината, изпито, прозрачно; а ръцете му, тъй както ги беше издигнал към небето, се виеха като пламъци.
- И всеки човек - каза Манольо́с възторжено - може да спаси целия свят; много пъти мисля за това, отче, и треперя; такава голяма отговорност ли носим? Какво трябва да направим, преди да умрем? Кой е пътят?
Замълча. Нощта се беше спуснала вече, старците бяха наклали огньове и готвеха, децата бяха наклякали около тях, гладни, и чакаха.
Манольо́с протегна ръка, докосна коляното на поп Фотис, който беше потънал в размисъл и мълчеше.
- Как трябва да обичаме Бога, отче? - запита той.
Като обичаме хората, чедо мое.
- А как трябва да обичаме хората?
- Като се стремим да ги вкараме в правия път.
- Ами кой е правият път?
- Стръмният.”
― Никос Казандзакис, Christ Recrucified

“- Може и да остана… – казах аз, изплашен от грубата нежност на Зорбас. – Може и да дойда с теб; свободен съм!
Зорбас поклати глава.
– Не, не си свободен – каза той. – Само въжето, с което си вързан, е малко по-дълго от това на другите хора; това е всичко. Твоя милост, началство, имаш дълга връв, сновеш насам-натам и мислиш, че си свободен; ала не късаш връвта. А щом не скъсаш връвта…
– Ще я скъсам някой ден! – казах настървено, защото думите на Зорбас докоснаха една открита рана в душата ми и ме заболя.
– Трудно е, началство, много е трудно. За това трябва луда глава, луда глава, чуваш ли? Всичко залагаш! Но ти имаш разум и това ще ти изяде главата. Разумът е бакалин, води тефтери, пише — толкова дадох, толкова взех, това е печалбата, това е загубата. Той е, видиш ли, добро стопанче, не залага всичко, запазва винаги нещо в резерва. Не къса той връвта, не! Държи го, мръсницата му недна, здраво го държи в ръцете си; и ако й се изплъзне – отиде, отиде горкият! Но ако не скъсаш връвта, кажи ми, какъв вкус има животът?”
― Никос Казандзакис, Zorba the Greek

“Стори ми се, че съм й се насладил изцяло и че в нея не е останала никаква тайна, която да не съм осквернил. Навсякъде, по цялата й голота личат синините от целувките ми и скверните милувки на ръцете ми, и змиевидната линия, с която сладострастното ми тяло я е опасало.”
― Никос Казандзакис, Serpent and Lily: A Novella with a Manifesto: The Sickness of the Age

“...ако имаш време, сварваш да обработиш вътре в себе си човешката кал и да я превърнеш в дух; и тогава не се боиш от смъртта; ако нямаш време, погубваш се… „Господи — замоли се мислено Исус, — Господи, дай ми време… Само за това вече те моля; дай ми време…“ Чувстваше в себе си още много кал, много човек; гневеше се още, боеше се, завиждаше, а когато се сещаше за Магдалена, погледът му потъмняваше; и снощи дори, когато погледна крадешком Мария, сестрата на Лазар…”
― Никос Казандзакис, The Last Temptation of Christ

“... убави са смелите думи, да седиш с някой твой приятел, да ядеш и да пиеш, и да подхванете големите приказки, и да разправяш: „Ще направя това, ще направя онова, ще им покажа аз!“ — ама варда! — не отивай по-нататък; ще си намериш белята.”
― Никос Казандзакис, The Last Temptation of Christ

“Пролетта отрони листата си и лятото на любовта ни угасна, върбите се свеждат над реката и чуват се ридания в горите. Някакво предчувствие тежи на дърветата. Есен тежи на душата ми. И когато споменът за Теб минава над душата ми, по стъпките му пронизително ридаят отчаяни блянове, които се валят и плачат - както нападалите по земята листа крещят от болка, когато вървим по тях и ги тъпчем.”
― Никос Казандзакис