Седи във кухнята прегърбен, настъпен от една прашинка. А някога ме носил сам - паметта му пуснала е бримка. Чете си вестника и е подпрял на стола два бастуна. Те и двата са медал - на живота повредена струна. И плюнчи пръста, преобръща, от буквите очите му мъждукат. Той някъде назад се връща, а епилогът на вратата чука. Баба ми му се усмихва сладко и маха му със нейния финес. При нея ще отиде.