Вълните на тъгата настъпват,

неумолими като прилива;
и аз – скала сред пясъчния бряг
изгубвам погледа на слънцето,
потъвам – недала пристан
на птици и треви.

Вълните на тъгата връхлитат,
неукротими като ураган;
и аз – дърво на хълма,
изтръгвам листата си –
да съхраня остатъци
от трели и мечти.

Вълните на тъгата експлодират,
неудържими като напъпил цвят;
и аз – като пчела,
забивам жило в залеза –
убивам мрака,
убивам се сама.