Няколко пъти вече потенциални читатели ме питат дали „Убийци на звезди“ е твърда фантастика, или космическа опера. Хващам се, че всеки път отговарям различно, защото самият въпрос е зле формулиран – все едно ме питат дали харесвам индийската кухня, или предпочитам люта храна. Започвам да обяснявам, че съм се стремил към максимална научна достоверност, без обаче да я поставям в центъра на прозата, но същевременно съм искал историята да е мащабна и емоционално ангажираща и т.н. Колкото повече мисля по въпроса, толкова по-ясно ми става, че проблемът не е в книгата ми, а в речника, с който сме свикнали да делим фантастиката на определени поджанрове. В частност терминът „космическа опера“ отдавна се е превърнал в стикер, който се лепи върху всичко, случващо се отвъд земната орбита – от детски приказки до философски трактати.

Всъщност въпросното словосъчетание отдавна е престанало да носи достатъчно значение, за да е полезно. То се отнася към произведения, които нямат почти нищо общо помежду си като теми, структура, тон, отношение към науката, литературни похвати и дори разбиране на въпроса какво представлява научната фантастика. Мнозина пъхат в същата рамка „Междузвездни войни“, „Стар Трек“, „Бойна звезда Галактика“, „Дюн“, „Хиперион“, „Културата“, „Експанзията“ и какво ли още не. Когато една жанрова категория обхваща толкова диаметрално противоположни творби, възниква въпросът дали изобщо е категория, или безсмислен етикет за епично повествование в космоса.

За да сме наясно, не целя да провокирам дребнав спор за семантика. Жанровите определения би следвало да ни помагат да разбираме едно произведение, да ни дават някаква представа какво ще открием в него. Детективски роман, магически реализъм, политически трилър, военно фентъзи, планетарен романс и киберпънк са достатъчно понятни категории, натоварени с определени очаквания. Разбира се, нито една от тях не е прецизна формула, но все пак вършат работа. „Космическа опера“ отдавна не прави същото.

Любопитното е, че самият термин започва живота си като обидна квалификация. През 1941 година американският писател Уилсън Тъкър го използва във фензина „Le Zombie“ по аналогия със „soap opera“ и „horse opera“, за да се подиграе на шаблонните истории за приключения в космоса. Впоследствие конотацията му се променя и от подигравателен епитет за слаба фантастика той постепенно започва да означава мащабно космическо приключение, обикновено с междузвездни конфликти, сложни герои и големи залози. Оттук тръгва и объркването, защото при преформулирането си терминът губи почти всичко, което е било конкретно в първоначалната му употреба. Вместо жанрова характеристика получаваме мъглява комбинация от мащаб и декор. Има космос плюс политически интриги и/или военни сблъсъци. Не звучи особено ясно, нали?

Когато Дан Симънс публикува „Хиперион“, издателят му директно го представя като романа, преоткрил космическата опера. В него поезията на Кийтс се преплита с изследване на изкуствения интелект през богословска призма и размисли върху времето и паметта. Поредицата е космическа опера само доколкото действието ѝ се развива сред звездите, а на заден план тлее война между цивилизации. Структурата ѝ обаче пренася „Кентърбърийски разкази“ в XXVIII век, а по дух е много по-близо до постмодерен литературен колаж, отколкото до каквото и да е приключенско четиво.

В „Дюн“ проблемът става още по-очевиден. Франк Хърбърт създава нещо, което е едновременно политическа теория, екологична фантастика, религиозна критика и изследване на месианството. Той описва екологията на Аракис с научна педантичност, но същевременно позволява на генетичната памет и пророческите видения на Пол Атреидски да функционират почти като магия. Резултатът е безподобен хибрид, който не се вписва изцяло нито в рамките на твърдата фантастика, нито в приключенските параметри на космическата опера.

Кулминацията на обезсмислянето на термина достигаме при Иън Банкс. Той си поставя за цел не да съживи космическата опера, а направо да я открадне, да я деконструира и да превърне изхабеното клише в средство за политически утопизъм. Резултатът е „Културата“ – комунистическо общество без пари и ясна управленска структура, в което свръхинтелигентни изкуствени интелекти решават практическите въпроси, докато хората живеят почти без ограничения. Това няма как да е по-далече от типичната приключенска фантастика на 30-те, 40-те и 50-те години; по-скоро прилича на философски експеримент във футуристична обстановка.

От казаното дотук можем да заключим, че става дума по-скоро за маркетингова категория, отколкото за литературна такава. Един термин може да е популярен и дори удобен за определени цели, без да е полезен, и „космическа опера“ е точно такъв. Според мен е крайно време да го оставим в историята и да започнем да си служим с повече конкретика, когато обсъждаме какво четем и пишем. Жанровете не са клетки с херметически затворени стени, но все пак трябва да носят някаква информация. Фантастиката, която обичаме, заслужава повече от словосъчетание, скалъпено като обида преди 85 години и оттогава разтегляно във всички посоки, докато съвсем не се е изпразнило от съдържание.