Покрай последните вълнения около Читанка се размислих колко съкровища се таят в нея. И когато отново стана достъпна, посегнах веднага към едно от тях – едно вълшебно стихотворение на Едгар По, преведено брилянтно от Георги Михайлов. Иска ми се да споделя насладата с вас.

КАМБАНИТЕ

I.

Чуй, сред полунощний сън

Как шейни отронват вън

Звън след звън,

Звън след звън!

Как полъхват и ни вдъхват несънуван, дивен сън!

О, как звънко, звънко, звънко

Плуват в нощний въздух вън!

А, в мъгла обвити тънко,

Слушат рой звезди през сън,

Как напява всеки звън,

Че след мъка и заблуда

Идват дните на пробуда,

На очакваното чудо —

На блажен и влюбен сън!

В снежен път шейни летят:

Сребърни звънци звънят,

И с припевен ритъм верен

Като древен стих размерен,

Разпиляни, ту пък сляни —

Звън след звън

В звън един —

Дин! Дин! Дин!

Дин! Дин! Дин! —

Как полъхват и ни вдъхват несънуван, дивен сън!

II.

Сватбен звън звъни навън —

Златен звън!

Вечно девствен, лей — приветствен — той възторжен сън!

Вест понесъл с весел ек,

Той лети в нощта далек,

И подобно чучулига,

Всеки миг

От вълните златорунни на акорди тънко-струнни

Той се вдига и достига

Лунний лик!

А камбаните черковни

Нежно тръпнат, сякаш шъпнат древни приказки любовни,

И, съгрян

В техний блян,

Целий свят навред съзира в бъдещето светъл сън,

Възвестен от хор камбани с благодатен златен звън

Посред дим

От тамян,

Смях и шум —

Бим! Бам! Бум!

Бим!

Бам!

Бум!

III.

Мирний сън прокуди вън

Меден звън!

В нощ безсънна той прозвънна бедствие навън!

Звън след звън

С гневна мощ

Ужас вей в самата нощ

И отминва по-нататък!…

Звън след звън —

Ту по-дълъг, ту по-кратък —

Вредом страх вселява вън! —

И страхът е тъй голям!

Въздухът от плач раздран!

— Дан! — Дан! — Дан! —

— Дан! — Дан! — Дан! —

Че камбаните пияни, неспособни да звънят,

Само бият, само вият и вопият и крещат!

Само плачат за пощада

И към пламналата сграда

Вопли горестни редят…

А пожарът многошумен,

ту затихнал, ту безумен,

Пак пламти —

Носи се, пълзи, лети

Все нагоре, все нагоре

И настръхнал той говори:

„Ще хвърча!

Ще се нося, огнекрилий, срещу лунната лъча!

Месеца ще стигна, или — ще умра, ще замълча!“

То сред кипнала метежност

И безбрежност от огън

Приказка за безнадеждност

Там навън

С тръпки ледни, шепне медний звън

И, със слух от страх терзан,

Знай ухото:

Вред е злото!

Вред пожарът се разгаря, вред е пламъкът разлян —

— Дан! — Дан! — Дан! —

— Дан! — Дан! — Дан! —

В общий пукот стене звукът, ужас — звукът сам!

IV.

Погребален скръбен звън

Стене вън!…

Вечна горест в тленна орис — край на горкий жизнен сън.

В тихия вечерен час

С ужаса на своя глас

Колко скръб той буди в нас! —

И неволно ний тъжим:

Поглед в сълзи потопим,

И ридаем в скръб, че знаем: сън навеки ще заспим!

Тъй унил и тъй печален,

Той нараства в дълъг плач

И в привѐчерния здрач

Със припѐва погребален

В Божий храм

Слят едвам —

Бам!…

Бам!…

— Ту плачевен, ту сподавен, тоя гневен, бавен звън

Възвестява, че страдалец е заспал последен сън!

От черковните килии

И за грешни и светии

Отечава тъжен звън:

Пръст сърцето ще покрие, а очите — вечен сън!

О, там черният звънар,

Смел и твърд,

Бий на смърт —

Смърт!

Той над всички горд стои

Като някой господар —

Някой цар!

Той се смее и шуми.

И, гърми, гърми, гърми;

До камбаната застава

И така я разлюлява,

Че тя горко заридава —

И с плача си възвестява,

Че вървим

Все натам

В своя друм

Бим!…

Бам!…

Бум!…

Край