Имам много мечти, но от опит установих, че това не е добре. В смисъл добре е да се мечтае и да имаш идеи, защото не мога да си представя колко тъжен и нещастен е живота на хората, които нямат, обаче е добре и да си дава сметка човек, че идеите и изобщо всичко изискват време и много усилия. Добре е да си дава също сметка и за това, че

много от на пръв поглед гениалните идеи за нищичко не стават.

И понеже установих това по трудния начин през годините, накрая изкристализирах до няколко фундаментални извода, които ще споделя по-долу.



Но в началото, за да няма неразбрали, ето с какво се занимавах в последните 10 години.

Това се случи през 2006. Тогава още работех за съпорт центъра на немска хостинг компания, но същевременно се опитвах да измисля начин как да си купя остров, TVR Sagaris, малък самолет и като цяло да живея безгрижно и охолно. Приятелят ми Сашко, който наследи бизнеса на баща си в софтуерната и хардуерна сфери, също не беше цъфнал и го гнетяха сходни екзистенциални въпроси. По това време моята бъдеща жена и още по-бъдеща екс жена, още се бъхташе с основите на собствения си бизнес и по стечение на обстоятелствата успя да стане първия официален представител на SDL Trados за България. Понеже това само по себе си е отделен бизнес, тримата започнахме да обсъждаме схемите да създадем компания, която да поеме този аспект на бизнеса. Няколко месеца по-късно Iventica се появи, а ние седяхме в офиса на Сашко, който се превърна в седалище на фирмата. Две години по-късно бяхме разработили пазара, бяхме научили много хора и компании, че да се купува софтуер не е задължително да е непосилно, бяхме организирали годишните ивенти “Ден на професионалния превод” и като цяло бяхме окей. С тази разлика, че мен нещо взе да ме стяга чепика, защото установих, че работата с крайни клиенти е неблагодарна, товари ме и започва да ми ебава майката чисто емоционално, така щото имаше периоди, в които всеки ден се случваше някаква драма с клиент заради моето изострено чувство за справедливост и неспособността да си държа устата затворена, когато насреща ти е някакво тъпо животно. А такива у нас се оказа, че има много. В крайна сметка това и конкретните ми идеи за друг бизнес доведоха до там, че напуснах компанията.

2008-ма е, а аз току-що съм основал новата си комания с гениалната идея за безплатен гайд, за какъвто още никой не се е сетил. Накарал съм всичките си приятели в чужбина да ми изпратят кой колкото може да докопа безплатни гайдове и списания. На бюрото ми са струпани две купчини издания, всяка по 40-50 санта висока, общото тегло на хартията сигурно е 30 кила. Разработил съм уаярфрейми, разписал съм подробно схемата, направил съм калкулации и бизнес план, намерил съм контрагенти, печатници – всичко. Имам и челен опит и ноу хау от моя приятел Николай, който по това време издаваше гайда на Варна Inside. Цифрите изглеждат много обещаващо и единственото, което остава, е да намеря рекламодатели. И тъкмо да започна, здравей световна финансова криза. Маркетинговите бюджети на фирмите се свиха до размера на еврейски анус и моя бизнес си умря ей така овърнайт и непоръбен. Което може би е по-доброто стечение на обстоятелствата, защото идеята още си стои нереализирана, а времената сега са далеч по-добри за осъществяването й.

Година по-късно съм на първата стартъп конференция, където правя elevator pitch и се опитвам в рамките на 2 или 3 минути, колкото там имаше всеки, да вместя концепциите за 10 (словом: десет) проекта, които междувременно бях развил. Важно е да се отбележи, че при мен развитието на проект е комплексна работа, която включва документи с десетки изписани страници, таблици, проучвания и дизайни създадени и изпипани до последния пиксел, готови за нарязване и пускане. Та в тази една година бях вложил много време в едновременната работа по 10 (словом: десет) концепции. Естествено, не успях да ги вместя във времето, което имах за представянето им. Стигнах до номер три и то на тъгъдък. Излязох, взех си една бионада от спонсорските, седнах и към мен се приближи един човек. Каза добър ден и ми подаде визитка. Изтъпях. На визитката пишеше, че човекът е венчър капиталист. Почнах да заеквам. Той каза само “Обади ми се да се срещнем” и си тръгна. Беше филмово. Седмица по-късно се срещнахме. В разговора той ми каза “Не се прави така, както направи ти. Оставяш впечатлението, че си дошъл с кошницата и няма значение какво ще е, стига някой да върже”. Тук аз не разбрах проблема, понеже точно това беше и идеята ми.

Нямаше значение кое щеше де, стига да върже.

Той каза “Избери един от тия проекти, в който се чувстваш най-уверен и най-силно искаш да направиш”. Аз не можах. Исках да направя всички и се чувствах еднакво уверен във всяка една идея. Смятах, че всички те са уникални и няма никакъв проблем да се движат паралелно. Не за друго, а за да се извадят прототипи на абсолютно всичко и света да види, че някой вече го прави и никой друг да не го захваща. Ето точно толкова наивни ми бяха разсъжденията.

Тогава още вярвах, че идеите са най-важното и човекът с идеята е най-великия в едно бизнес начинание.

До такава степен смятах, че раждам гениални идеи, че бях проучвал схеми за патентоване, защита на авторските права и какво ли не и бях готов да извадя съдебно очите на всеки, който реализира нещо близо до моето. Докато минаваше времето обаче установих, че

идеите не са ничия собственост и сами по себе си нищо не струват.

Една идея има смисъл единствено когато е реализирана и то реализирана добре. Ако не е реализирана добре, винаги има кой да предложи своята по-смислена версия и да обере точките на пазара. Както и постоянно се случва. Първите не винаги се задържат или изобщо прокопсват. Всъщност да си пръв често е мега куца оферта. Което като риалити чек е адски полезно, отрезвяващо и поумняващо.

С капиталистът в крайна сметка не свършихме бизнес. И аз съм този, който е за ебане. Аз съм този, който тогава не можа да направи избор. Аз съм този, който тогава не можа да приеме, че не може да имаш всичко, още по-малко едновременно. Аз съм този, който тогава отказа да се фокусира. Аз съм този, който остави впечатлението в човека отсреща, че не е много надежден. И аз съм този, който вместо да се занимава с който и да е от тези проекти, които една година беше развивал идейно, седна и написа книга. После седна и написа още една. И макар да съм за ебане за всички предни неща, честно казано, не съжалявам, че всичко се подреди така. В следствие на това в живота ми се случи нещо прекрасно, което компенсира всичко останало.

Беше около 1998-ма, когато за пръв път поисках да направя електронно списание. Не помня как точно щеше да се казва, но щеше да има 10 тематични секции. Бях направил прототип и всичко. Бизнес планът беше прост. Превеждаме материали от чужди сайтове и ги пускаме вътре тук-там с някоя собствена публикация. Предвид, че бях на 22 години, не можеше да се очаква, че имам кой знае какъв опит в която и да е материя, нито че можех да кажа нещо смислено за аудиторията, която исках да таргетирам, но пък имах хъс. С приятеля ми Васко щяхме да го движим двамата, като след първия пилотен “брой” трябваше да вземем щанд на пловдивския панаир и светкавично да монетизираме нещата. Нищо подобно не се случи, но 11 години по-късно се върнах отново към тази концепция, вече с подкрепата на съвременните технологии и разрастналата се интернет маса. Исках Sassy да е тематично издание за яките неща, но не по примера на пичите сайтчета със спонсорирано съдъжание, които вече се бяха навъдили. Цялото съдържание в Sassy и до момента е абсолютно авторско и в проекта съм инвестирал навярно хиляди часове. Изминаха почти две години докато напълня достатъчно съдържание за да го пусна и го направя да изглежда както трябва. В хода нещата леко се пивотираха. Едни идеи отпаднаха, появиха се нови, но в крайна сметка съдържанието остана непопулярно отвъд една твърде тясна за бизнес употреба група. За жалост, темите и поднасянето им не предполагаха масова популярност. По тази причина издръжката от реклама се оказа невъзможна. А това беше проблем, защото за една тема на фокус спокойно погубвах по един месец проучване и писане. И тогава като закономерна идея се появи

Той започна като електронен магазин към изданието и търговската обосновка на предлаганите вътре артикули беше

“Щом на мен ми харесва, значи ще има и кой друг да го купи”. Това е най-тъпото решение, което човек може да вземе за бизнеса си, заклевам се!

Особено ако е пълна нула като търговец и това е първия му опит в търговията. Първоначалното зареждане беше с дизайнерски стоки, които ни харесваха. После се оказа, че котешка хранилка от огънато парче махагон с две купички само за нас е окей да струва 200+ лв. И пак само за нас е окей интернет радио с формата на куб със сензори да струва също 200+ лв. И пак само за нас е окей чаша с лице да струва 20+ лв. Но понеже амбициите бяха по-големи от рационалността и схващането ни беше, че тези неща ще се продават много по-добре, ако могат да се видят и пипнат на живо, една година по-късно решихме, че трябва да отворим и физически магазин. Което и сторихме. Ремонтът на помещението ни върна над 3000 лв назад от воле, обзавеждането от масивни талпи дърво, за да спазим популярната еко тенденция излезе поне още 3000, барабар с лампите и стола от Kartell и други такива тотални простотии от сегашната ми гледна точка. Също ирационално избрахме и мястото на магазина на улица Върбица, където е и Модерен театър, в който обикновено има разни събития. Я на Горичка, я на някой друг. Очакването ни беше, че сме на правилното място с правилния контингент. А и разни други артси-фартси модерни места от рода на +това са наоколо и паркът е близо, а и нашия бранд мед се казва Върбица и изобщо вселената сама се беше подредила един вид. Това емоционално решение се оказа една доста скъпа грешка и магазинът затвори една година по-късно с огромен минус в баланса. Добре, че не се налагаше да разчитаме на него за да живеем, иначе щяхме да сме умрели.

Като човек, който предвидливо купи този домейн преди много години и все се чудеше какво да прави с него, решението съвпадна с желанието за пътуване и обикаляне на страната. Но така и така си някъде, защо не представиш една алтернативна визия за това, какво е българия на чужденците? Снимаш, записваш, правиш видеа и материали за българските обичаи, храна, нетипични места и ги споделяш. Далеч по-добре от малоумното представяне на страната ни с онзи проект за 5 милиона (словом: пет милиона) лева, който е правен от аутисти на държавен щат с визия отново от аутисти на дъжавен щат и представя страната по разбираем само за аутисти на държавен щат начин. Няколко месеца вдигах прототипа, пълних съдържание, изграждах връзки с хора и места. И, разбира се, стигнах до ограниченията от финансово естество. Бяха нужни доста пари за да се продължи напред. С проекта кандидатствах в Eleven и Америка за България, но и от двете места получих отказ. Това беше първото ми реално финансово кандидатстване и като се сетя какви наивни тъпотии бях писал в апликейшъните, още ми става лошо. Също както безплатния гайд, тази идея си седи и отлежава докато един ден й дойде времето.

След като нещата с Destination Bulgaria се оказаха твърде комплексни, реших да опростя концепцията. Дето се вика, пак пивотирах. И я сведох до проект за модерния градски човек, прегорял от бърнаута в офиса, който не може или няма сили да разпуска. Затова реших че е добре да вкарам дзена директно при него. В Serenity Factor се показват картини на фона на успокояващи природни звуци. Създадох дузина едночасови аудиоскейпове, които пуснах и в онлайн радио. Пуснах онлайн магазин и реализирах четири продажби по 3 евро за трак. Идеята ми за бизнес беше да налазя всякакви ивенти и организатори, които да ползват сайта и звуците в почивките, но не сполучих. Сега проектът върви на автопилот, като имам доброто желание да презапиша аудиоскейповете някой ден когато ми остане време и почувствам, че искам да го прахосам там.

В края на 2011 и началото на 2012 с един интернет познат се обединихме около нещо, което винаги съм желал да направя – компютърна игра. От детството си разписвам идеи, а от години имам сценарии и описания за две игри в размери на десетки и стотици страници. Винаги съм искал да направя поне една игра, но така и не се е получавало. Ранните ми опити от 2001-2002 завършиха, разбира се, с провали. И с български и с чужди екипи. Затова тази възможност ме накара да подскачам истерично от радост дни наред и да бича по цели нощи. Както с всеки процес под въздействие на ентусиазъм, естествено. После ентусиазмът стихна и с течение на времето нещата започнаха да изглеждат все по-непосилни за двама души без финансиране. Междувременно моите безгрижни дни рязко бяха свършили и изведнъж ми се наложи да започна нов живот. Буквално. Разведох се и с това се върнах в първи клас. Емоционално, финансово, всякак. Периодът бе отвратително тежък и ме хвърли директно във водата, където трябваше много бързо да се науча да плувам и то добре. За да работя по играта взех 1-2 заема, които тотал възлизаха на двадесетина хиляди. Но нещата така се стекоха, че забавихме темпото и парите започнаха да свършват. Пуснахме на тъгъдък една отчаяна IndieGoGo кампания, която, то се знае, се провали с гръм и трясък. От този процес сам по себе си извадих адски много изводи. Накрая нямаше как да продължим разработката на играта, защото провалът не ни се отрази добре на отношенията (към настоящия момент например си обелваме по няколко думи на половин година). Изпитвам съжаление, защото концепцията беше добра, нереализирана и нещата можеха да се получат. След като усетих от първа ръка колосалното количество труд, което някой трябва да хвърли в създаването на инди игра обаче, не съм сигурен, че някога бих се занимавал с това отново.

В общи линии като от изсмукана от пръстите история за позитивното мислене и неочакваните обрати, в следствие на която някой иска да ти продаде скъп, но безполезен интелектуален продукт, с едни от буквално последните си останали пари отидох на Startup Weekend Sofia 2013. Направих представяне на конкретна идея, но тя не събра нужните гласове, затова се присъединих към друг екип, с който напънахме разработка на управлявани от телефона колички, с които да се правят виртуални състезания през augmented reality и т.н и т.н. Спечелихме трето място и докато допивахме бутилката водка Белуга, която бе част от наградата, умувахме как да продължим развитието на проекта, чиято първоначална идея не се оказа толкова уникална, колкото се очакваше, а финансовите измерения на продукта изглеждаха като пълен лол за крайния потребител, при положение, че на пазара има пет пъти по-евтини аналогични продукти от отдавна установени в сектора производители. По стечение на обстоятелствата на втория ден от уикенда при нас цъфна един турчин. Търсеше дизайнер и тъй като пък по стечение на обстоятелствата аз очевидно бях свободен и склонен да се хвана на работа по чисто финансови причини, се съгласих да се срещнем. Няколко дни по-късно вече работех за него. Cybrace с времето отмря като идея. Екипът сега се занимава с нещо коренно различно.

Докато работех за турчина, бях ситуиран в едно от големите издателства на списания в страната. Там бяхме контрактори за разработка на сайтовете им. Първите няколко месеца всичко беше окей. После нещата започнаха да се засират, докато накрая се оказа, че тоя е патологичен лъжец и мошеник и като цяло един от най-големите лайнари, с които съм имал работа.

Ако някога чуете името Факи Юзгюр, или, не дай си боже, сте се вързали да работите нещо за него, грабвайте си парите и си бийте камшика асап. Нищо хубаво не ви чака.

Аз не го направих и останах с 3500 лв по-малко и без възможност да си ги потърся. По времето, в което работихме в офиса обаче, в мен така или иначе беше изкристализирала идея за нов стартъп. И понеже същите хора издаваха Auto Bild, след няколко срещи с управителя се нагласихме да играем заедно в един проект, в който аз и програмистът, с който работя, щяхме да предоставим техническото решение, а те да поемат маркетинга и популяризирането на услугата. Но понеже разработката на платформа, обхващаща болшинството от сервизите в страната с цел да започне създаването на национална сервизна история на всяко МПС, изисква поне няколко месеца работа, кандидатствахме в Eleven. Отидохме на интервю, представихме идеята и за мое огромно учудване търговския потенциал и краткия срок за разгъването й не се оказаха убедителни за тях. Така умря и този венчър.

Няколко месеца по-късно, вече дислоциран в Пловдив, дъвчех екзистенциалния въпрос “сега какво”. Бях в тотален блокаж. Перспективата да работя отново за някого изобщо не ми харесваше, но не виждах и какво друго да предприема. Отново прехвърлих всички идеи, които имах разписани и повечето прототипирани визуално до най-дребни детайли, но не можах да намеря нещо, което мога да започна сам. А идеята ми беше от тук нататък да работя сам колкото мога повече, за да не завися от други хора. Седнах и се зачудих какво е нещото, което мога да направя сам, ще ми доставя удоволствие и ще има перспектива за изкарване на пари. И ей така реших да започна да правя бордова игра. Всъщност не е точно ей така и ако ви вълнува по-подробно как и защо, можете да прочетете този англоезичен пост. Проблемът е, че аз съм PC геймър. Ако не броим детските ми и ученически години, бордови игри съм виждал само на картинка. Но пък това е бонус, защото отваря възможността да направя нещо радикално ново. След като и този ентусиазъм премина, започнах да осъзнавам, че отново съм се нахендрил в схема, от която не могат да се изкарват пари. А това е проблем. И то много голям. Всеки може да си губи времето с нещо. Проблемът е именно там – времето да не си остане загубено. А бордова игра не може да бъде основен източник на приходи, но за сметка на това изисква огромна инвестиция от моя страна. Затова и колкото и да ми е интересно и приятно, приоритетът й спадна до “когато намеря време”. Междувременно все пак отново започнах нормална 9-5 работа, което ми помогна чисто психически дотолкова доколкото поне месечните ми разходи бяха покрити и можех да инвестирам цялото си допълнително време в разработката на нещо ново, но вече далеч по-спокойно.

След като внимателно премислих нещата, този път без излишна доза трескавост и ентусиазъм, се заханах с това, което към момента е най-зрялата ми концепция. Започнах работа по нея през март под друга форма. Първоначалния замисъл беше по-различен, но в един момент на прозрение установих, че отново съм се втурнал във второстепенна идея, която може да се реализира после като логично следствие, но първоначално е по-добре да я попивотирам малко. Така започнах целенасочена работа по това да направя полезен и достъпен каталог на българските професионалисти, който е първото място, в което влизаш за да потърсиш каквото ще да е – от плочкаджия, през дойка, до архитект и сървърен специалист. Потенциалът е огромен, тъй като няма подобен работещ проект, но има голям интерес. Бях чел няколко материала на стартъпъри и милионери и не знам си какви там, които обясняваха как продават предварително идеите си и тестват почвата. И по примера им, още преди да започна целенасочено да погубвам време, реших да проверя потенциала и пуснах страничка с поле, в което да си напишеш мейла, ако идеята ти се струва читава и искаш да се присъединиш към ранните тестери. Бях си казал, че ако в оставащите петнайсетина дни до края на месеца събера 100 мейла, ще го направя. Ако не събера, ще правя нещо друго. Събрах ги в рамките на три дни. Това ми даде увереност и няколко месеца бичих наистина яко по платформата, която пуснах публично в края на септември. Тъй като амбициите на проекта са големи, отново кандидатствах с него в Eleven. И току-що получих отказ още на етап скрийнинг. Естествено, подразнен съм, защото знам какъв е потенциала му, но в крайна сметка светът не свършва с поредния отказ. Просто прави нещата по-бавни от желаното, но пък по никакъв начин не убива уверената ми нагласа, че в следващите две години това ще е приоритетното ми занимание.

- Истина е, че когато една врата се затваря, друга се отваря. Истина е и обратното. И това не е драма. Това не е грешка. Напълно в реда на нещата е. И съжалението за затворените врати е безпредметно. Ако човек не може да се радва на отворените вместо това, значи все още не е готов.

- За да заработи едно нещо, човек трябва да му посвети време. Целенасочено и много. С годините установих, че периодът от 2 години е достатъчен да разбереш дали нещото ще проработи. Принципно за някои неща и една стига, но всичко по-малко от това е демонстрация на несериозно отношение, нежелание, неувереност и като цяло предизвестен край.

- В тази връзка, човек трябва да е дзен. Всички минаваме през философията “искам всичко, искам го сега” и по време на този си период нямаме възможност да осъзнаем каква простотия е това. Едва когато се успокоиш, разбираш че добрите неща наистина се случват на търпеливите.

- Аз лично за себе си съм установил, че когато напъвам насила да случа нещо, то винаги се проваля. Всичките успехи в живота ми са идвали когато съм се отнасял най-неформално. Когато съм правил нещата както на мен са ми звучали добре, а не както съм си мислел, че трябва да ги направя, за да изкарам максимума. Когато не съм кроял сложни схеми, а съм бил по течението. За мен живота не е борба и тази концепция е в разрез с мен самия на сакрално ниво. Вярвам, че когато нещо не се случва с лекота, не ти е там мястото и не е сега времето и просто трябва да го заебеш (за известно време).

- Не съществува провал. От всяко нещо извличаме опит и познание. Добре е обаче в един момент след натрупване на критична маса процентът фейлове в портфолиото ни да започне да намалява. Иначе би изглеждало, че човек не си вади никакви изводи и е някакъв тотален разсипник на време, пари и всичко. Затова и модерната тенденция някакви хора да се кръщават “сериен предприемач” ми е най-малкото смешна.

- Много е важно човек да прави каквото му харесва. От ключово значение е. Но е също толкова важно в ебан материален свят като нашия, това нещо да му осигурява възможността да живее добре. Всички имаме с какво да се занимаваме като хоби или просто като средство за убиване на време. Разликата между любителя и визионера е, че втория успява да превърне хобито си в добре платено занимание.

- Майната им на другите, те не са критерий. Майната им и на всички, които те карат да гледаш другите. Майната й на майка ти, майната му и на баща ти. На цялата ти рода майната им, ако постоянно сочат някой с пръст да ти бъде за пример. Сравняването и опитът да бъдеш като някой са едни от най-пагубните неща, които човек може да си причини. Деба робската стадна психика, деба.

- В ерата на Туитър всички трябва да сме се научили да говорим стегнато и to the point. И да съобразяваме пред каква аудитория как говорим. И това не е куртоазия, лицемерие, близане на гъзове и други такива шитни. Това е елементарната далновидност да знаеш кога пред кого какво може и не може да се казва и кога пред кого как се представя една и съща идея, за да сполучиш.

- Потенциалът на едно начинание не се оценява с това има ли го на пазара и би ли ти било интересно да го направиш. Супер е, че ще ти е интересно и няма да имаш конкуренция първоначално, но каква полза, ако потенциалните потребители не могат да ти изплатят инвестицията дори само във време.

- Обичам да се захващам с нови и трудни неща. Предизвикателствата ми дават супер кик. Но този еуфоричен кик адски пречи на обективната оценка на реалността и когато премине, често се оказва, че потенциалът е бил доста преувеличен, меко казано. Затова към едно начинание трябва да се подхожда по същество едва когато кикът премине. През периода на кика е добре да не се прави нищо. Почти всичко от него така или иначе ще отиде на боклука.

- Колкото по-малко хора има в една схема, толкова по-добре и толкова по-лесно ще се случват нещата. Лично за мен е оптимално да работя с максимум още един човек, с който да си допълваме уменията, но задължително да сме на един акъл за това, което правим и неговото бъдеще.

p.s. Обърнете внимание, че описаните неща са само такива, при които е постигнат поне някакъв работещ прототип и в които е набито маса време. Имам поне още толкова други идеи, които са на предпрототипно ниво и които я видят някога бял свят, я не. За което ми е все тая. I’m too old for this shit.