“На фара никой изобщо не разбра колко много съм плакал, както по-късно никой изобщо не узна, че мислех за Дориш като за ангел. Много разговаряхме помежду си, но не и за да си кажем най-важното. Не можехме да поемем риска от сближаване, стигаше ни проклятието, че не можем да избягаме един от друг. Вярно е също, че някои неща могат да се кажат едва когато станат други или поне когато имат вече друго значение.
В деня, когато Дориш дойде, онова място вече ме беше обсебило, както беше обсебило другите пазачи на фара, и аз вече не плачех и не усещах пясъка по тялото си. Не бях избягнал и слепотата на пазачите на фара, слепота, която помрачаваше всички цветове с изключение на синьото. На фара всичко беше винаги само синьо, искрящо при слънчево време, наситено при дъжд, бледо при мъгла, рехаво при вятър, плътно при мрак, винаги само синьо, синеещо море, синееща скала, синееща пяна, в онова място всички неща бяха пагубно сини.”