“Ужасното на това да пораснем и да станем зрели хора, е прозрението, че на абсолютно никого не му пука за нас. Налага ни се да разберем как работи светът и да се справяме със всичко сами. Да работим, да плащаме сметки, да използваме конец за зъби, да тръгваме навреме за срещи, да чакаме на опашка и да попълваме формуляри, да опъваме кабели и да сглобяваме мебели, да сменяме гумите на колата, да зареждаме телефона си, да изключваме кафеварката и да не забравяме да запишем децата на плуване. Отваряме очи сутринта, а животът само чака да ни зарине с нова лавина от "Помни!" и "Не забравяй!". Не можем да мислим, не можем да дишаме, просто се събуждаме и започваме да си проправяме път през купчината, защото утре ще има нова. Понякога се оглеждаме, на работното си място или на родителска среща, или на улицата, и с ужас осъзнаваме, че всички останали сякаш знаят точно какво правят. Явно само ние се преструваме. Другите следят, смогват и имат сили за всичко. Децата на другите могат да плуват.
Но ние не сме готови да бъдем зрели хора. Трябвало е да ни спрат навреме.”