“Много е казано за способността на човек да бъде щастлив. Да бъде щастлив въпреки всичко. Малко е казано за другата грамадна човешка способност. Да бъде нещастен. Умеех да бъде наистина нещастен! Дали този непрекъснат стремеж към нещастие не беше някаква злокачествена разглезеност? Как ли би се радвал всеки един слаб и лишен от късмет човечец ако имаше моите дадености? А аз им се подигравах и ги пилеех, обхванат от недоволство. Дали това не беше някаква болест на мозъка, при която удовлетворението от иманите неща не беше невъзможно? Някаква спонтанна ампутация на щастието може би? Все бях недоволен, все негодувах, все търсех ли търсех нещастието. Не можех да си го обясня. Знаех, че хората могат да бъдат щастливи, но не го умеех това.”