“СЕДЯХ СИ ПОД

Седях си под дървото, самотувах,
тъй дребен, тлъст и примирен.
Не виждах нищичко, обаче чувах
как дама пееше за мен.

Поглеждам към небето да открия
отде е тоя дивен глас.
Съвсем съвсемнат, нищо не разбирам,
да чувам само мога аз.

- Проговори, яви се ти, магия! -
отеква тръпният ми вик. -
Край туй дърво си, не на мене тия! -
Но тя не ще да се яви.

Тъй сладко пееше, че чак приспа ме
за час или за два, ала
събуден, гледам - още няма дама,
като че ли не е била.

Загледан в клонките, се сецнах -
помислих си, че виждам - ей! -
едно мънинквичко прасенце
със сичка сила там да пей.

Изсмях се: - Мислих те за дама!
Дочувам: - Може и да съм. -
и виждам в миг как тази дама
въздига се и литва към.”