“Тези дни Калина се срещна с толкова човешки съдби и научи толкова истории, че нито съзнанието, нито разумът й знаеха как да реагират. Тя просто говореше с хората, изслушваше ги, а те споделяха с лекота. Разкриваха се пред нея, млади и стари, бедни и богати, явно всички имаха нужда да излеят душите си. А, тя умееше да слуша. Записваше всяка дума, всяка мисъл и изповед, на които стана свидетел. Така спонтанно, а може би разчувствана от разказите им в края на деня помоли Ружка да я заведе до гробището, там където бяха погребани първите заселници, българите положили основите на тези градове. С кошница рози тя спираше за кратко пред всеки гроб и оставяше по едно цвете. Имената на всички бяха изписани на латиница, а каменните плочи говореха за друга вяра и друга култура, но въпреки това те бяха българи.”