“Има нещо в излязлата от контрол природа, което докосва струна на първичен ужас в душите ни. Свикнали сме да вярваме, че ние сме господари в царството си и че Господ ни е дал земята да я управляваме. Нуждаем се от тази илюзия да ни служи за нощна лампа. Истината е много по-страховита: ние сме крехки като млади фиданки пред торнадо и обожаваните ни домове са на едно наводнение разстояние от купчина плавеи. Садим корените си в трепереща земя, живеем там, където се надигат и изчезват планини и където древни морета са се превърнали в мъгла. Ние и градовете, които строим, не сме вечни — самата земя е като минаващ влак. Когато стоиш в кална вода, която се надига към кръста ти и чуваш хората да викат в мрака, и виждаш силуетите им да се борят да устоят на теченията, които не могат да бъдат спрени, осъзнаваш истината: че няма да победим, но и не можем да се предадем.”